„Него все го няма!“, „Работи до късно и когато се прибира, аз вече спя“, „Не се виждаме“, „Последната ни среща навън само двамата беше преди 5 години“, „Все трябва да креща, за да ме чуе“, „Сякаш няма и помен от онези очи, които блестяха-нито моите, нито неговите“.
Това са само част от думите, които ежедневно чувам. Това са мислите на брезброй много жени, които са усетили как любовта все по-често закъснява, избира работата пред дома, приятелите пред семейството, отчуждението пред сплотеността.
Чудя се какво се случва в съвременните семейства?
Защо оставяме, допускаме, дори искаме любовта да си отиде. Не говорим, а крещим. Не се смеем, а недоволстваме. Не споделяме, а делим. Не се прегъщаме, а се отдалечаваме.
И преди е имало работа за вършене и макар монетизацията да не е била приоритет номер едно за хората, всеки е имал задължения. Днес обаче изкарването на пари е от първостепенно значение. Определяме успеха и стойността по финансови критерии. Едно семейство е за пример, когато има жилище, две (минимум) коли, последни модели телефони, спа екскурзии и екзотични почивки.
Измерител е преходното, а не устойчивото.
Парите са пред любовта. Работата пред семейството. Времето навън пред това у дома. Изчезват взаимността, загрижеността един за друг. Не се виждаме. Бързаме. Закъсняваме. Подреждаме задачките не по степента на тяхната важност, а по финансов показател. И любовта тихо (или понякога шумно) си отива.
Ставаме недоволни, изискващи, очакващи, обвиняващи, обиждащи, объркани. Нагнетява се напрежение, което ни разделя, и от цяло ставаме половинки. Всеки върви в своя посока, но пътищата ни все повече се срещат. Растат деца, които не виждат родителите си. Учители, баби, дядовци, дететгледачки…но не мама и татко. Нямаме семейна вечеря, нямаме празници, време за нас.
Любовта изисква. Но не като разглезена кокона, а като коледна камина.
Любовта се нуждае от грижа, време, отдаденост, ангажираност, внимание, нежни думи, топли прегръдки и споделяне.
Чудим се защо той все работи до късно, а го посрещаме с викове. Изгонили сме го на дивана и се маем как не ни вижда вече като жени. Изискваме безкрайно, без да даваме от себе си. Отказваме да се грижим за любовта.
Интуитивно и подсъзнателно от деня на раждането си копнеем за любов, внимание, грижа. Търсим я в социалния си кръг, в приятелствата си, във връзките си. Всеки копнее да бъде приет. Всеки иска да бъде обичан, ценен.
Влизаме в коловоза на раздразнението, таим гняв, разочарование, отхвърляме несъзнателно и се чудим защо другият „бяга“ от нас. Любвта тихо си отива. Или понякога шумно – с викове, крясъци и думи: „Аз бях дотук“. Любовта бавно изчезва или изгасва в миг, запалена вече на друго място.
А каква беше тя в началото? В първите срещи, в целувките с неудобство, в трепетните вечери, в ранните утрини. В желанието да правиш, даваш, споделяш. Любовта е грижа. Любовта е отговорност. Любовта е постоянство. Любовта е доверие. Животът е кратък, любовта е вечна.
автор: Кристиана Стефанова за MamaMia
Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
снимка Canva