Когато бях малка, много се страхувах да слизам в мазето на къщата ни в провинцията. Беше тъмно и студено. Предполагам, че детското ми съзнание, вдъхновено от приказките за змейове, чудовища и Баба Яга, някакси не се доверяваше на здравия разум, който казваше, че това са измислени създания, които не съществуват, а очакваше, че ще ги срещне там. Понякога си представях, че в мазето живее нещо черно, голямо и невидимо, което може да ме грабне и да се изгубя или изчезна.
Това се случва с мазето на нашия психичен свят.
Когато не го „почистваме“ редовно и отговорно, има шанс да ни е страх да слезем в него, защото не знаем на какво можем да се натъкнем. Или, макар да предполагаме, не сме сигурни дали ще се справим.
Работата с „мазето“ изисква сила, мотивация, готовност да се уплашиш, да поплачеш, да се ядосаш, натъжиш и въобще да се изправиш срещу цялата палитра от емоции, дори тези, трудни за „преглъщане“.
Работата с „мазето“ при повечето хора започва в момента, в който си кажат: „Не мога повече“.
Голяма част от житейските ни конфликти са складирани именно там, под слой прах-забрава, задължително забутани някъде на непрогледно място, заключени с ключ, който често съзнателният ни ум е хвърлил в реката от нежелани емоции, с които трябва да се срещнем, за да го открием.
Дотук, предполагам, че описанието на мазето за всеки от нас не е място, в което бихме искали доброволно да слезем.
Там можем да открием болка, тъга, нещастие, загуби на значими за нас хора, спомени за събития, който не желаем да си припомняме…и имаме право.
Човек не иска да се сблъсква с това и подсъзнателно се стреми да НЕ му е трудно, тежко и емоционално болезнено. Но, от друга страна, когато в живота ни дойде това: „Не мога повече така“, значи е дошло ред за (пролетно) почистване на душата.
Разчиствайки мазето, откриваме причините за случилото се.
Припомняйки си, лекуваме вътрешния си свят, изграждаме се наново. Приемаме (се). Научаваме се да (се) обичаме отново. Учим се как да лекуваме душата, да залепим лепенка върху болката. Стараем се не да я игнорираме, сякаш я няма, защото знаем, че ако се възпали болезнено ще се принудим да посетим специалист.
И така, след пролетното почистване сме нови, други, по-добрите, по-силни и задължително изцелени версии на себе си. И най-хубавото, не позволяваме никога повече на мазето да се препълни излишно, а го почистваме с грижа винаги когато усетим, че е необходимо.
Сега не ме е страх от мазето.
Защото детските ми фантазии са в миналото. Защото малкото момиченце, което пристъпваше плахо, сега го няма. Аз съм тук. Голямото момиче, което е отработило страховете, плод на фантазията и ирационалния ум. Което през собствената си опитност помага на хората да разберат, че могат да се справят, защото знаят, че ако все пак от тъмнината излезе някое „чудовище“ имат ресурсите да се справят с него.
автор: Кристиана Стефанова за MamaMia
Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
снимка Canva