Или как стигмата за психологическата помощ ни отдалечава от пълноценния живот
В житейския си път на всеки от нас се изправя пред предизвикателства. И тук няма значение дали ще ги наречем проблеми, уроци, трудности, катаклизми. Когато удариш дъното най-малкото имаш нужда от дефиниция на случилото се. По-вероятен е някой от следните сценарии:
искаш да ревеш докто очите ти не започнат да болят поне толкова колкото раздиращата ти се душа; искаш да умреш възможно най-бързо, за да не трябва да усещаш цялата тази болка отвътре; може да искаш да крещиш, блъскаш и отмъщаваш на съдбата (или поне на възглавницата вкъщи) заради несправедливостта, която понасяш; или пък да заспиш зимен сън и събуждайки да установиш, че някой вълшебник е променил хода на събитията сякаш нищо не се е случило; да не виждаш и чуваш никого, особено онази приятелка, която ти казва “спокойно, ще ти мине”, защото точно в момента не вярваш на никого, че някога нещо ще бъде наред; да изядеш всичкия шоколад на света без значение последиците върху тялото и съвестта ти, защото така или иначе се чувстваш като отломка.
Преди три години изживях цялата тази палитра от усещания. Преди четири моя позната също мина през това след драматичен развод. Миналата година моя близка загуби скъп човек. Съседката бе уволнена от работа. Братовчедка й се разболя тежко…
Всяка една от нас, даже бих казала всеки един от нас, защото болката, мъката, разочарованието, отчянието и предизвикателствата не познават пол, е преживял някоя от хипотезите по-горе.
Всеки един от нас преживява някаква своя мъка и днес. Но каквото и да се случва в душата, сакън да не потърсим помощ навън. Когато ни боли главата или стомаха-отиваме на лекар. Когато ни боли душата, обаче, мълчим. И гледаме да замитаме под килима това, което трябва да излезе навън…
Когато аз преминавах през моя труден период освен палитрата от чувства, които си позволявах да изпитам (казвам позволявах, защото никога не съм владеела емоционалната интелигентност до такава степен, че да задържам болката вътре в себе си), изчетох куп литература по темата, изгледах десетки клипчета за самопомощ онлайн, споделях с приятелки случващото се, вярвах, че всички, в това число и аз, притежаваме огромен ресурс за справяне, независимо колко тежко изглежда картината пред нас.
Но пак не се справях. Някъде бърках. Някъде се губех. Не, защото не бях достатъчно мотивирана да изплувам от дъното, а защото ми липсваше началната скорост на първата категорична крачка напред. Дадох си сметка, че всичко това не работи, защото все още бях под влияние на емоцията. А когато тя владее съществото ти и погледът е замъглен, не успяваш да сглобиш парченцата от счупеното си аз и да изградиш пъзела на здравото себе си.
Тогава си признах, че имам нужда от помощ. Не, защото приятелките и близките ми не бяха достатъчно добри слушатели, а, защото си дадох сметка, че те не са безпристрастни. Защото на кой емоционално свързан с теб, гледащ те съсипан, ридаещ, изгубен, няма да му трепне душичката и няма да те съжали?! Точно това е! Околните страдат с теб и те съжаляват. Но те няма как да те погледнат отстрани и безпристрастно да ти посочат правилната посока. Така както ще го направи един специалист-психолог или терапевт.
Осмелих се да потърся помощ и дългият път към събирането на отломките започна. Той отнема време. И също боли. Защото всяка една промяна е болезнена. Свикнали сме да живеем с болката от ден едно на житейския ни път. Идваме с болка и плач на този свят. Не го помним, защото природата си знае работата и е програмирала така мозъците ни, че да забравят.
Но, когато вече сме големи не трябва да забравяме, трябва да учим. И аз започнах да уча. В началото, разбира се, ентусиазирана от мисълта за ремонт на душата, изглеждаше лесно. След това, обаче, отново стана трудно. Понякога простото осъзнаване на проблема не е достатъчно, за да го решиш.
Трябва време и, вярвам, трябва човек, който да те води. Аз имах доверие на моя терапевт. Ненавиждах това, че не плаче заедно с мен, когато аз не мога да спра, презирах спокойствието, с което ми говореше и “домашните”, които ми даваше. Всичко ми изглеждаше глупаво и неефективно. Губех се. След което с малки стъпки пак тръгвах напред. Започнах да обръщам внимание на себе си. Започнах да се приемам такава каквато съм.
Много често, когато сме преживели болезнена раздяла обвиняваме себе си, дори да не сме виновни. Мразим се за това, което сме били, заради това, което сме чувствали, правели и мислели. Но това сме ние. Харесва ми да вярвам, че това, което правим е най-доброто, на което сме способни в конкретния момент, според степента си на зрялост и капацитета на възможносттите си. И така, месец след месец, аз се научих да приемам себе си, заобичах се такава каквато съм, не, защото живеех в заблудата, че съм съвършена, а, защото осъзнах, че не съм.
Когато започнеш да виждаш собствената си значимост, да приемаш и обичаш себе си, ти вече си направил първата крачка към изцелението. Психологическата помощ дава това. Погледът отвъд. Посоката, която сам трябва да поемеш. Отговорността за собственото ти съществуване.
Усетила тази лекота след месеци тъмнина аз посъветвах познатата с драматичния развод, която все още беше в отломки, да пробва и тя. Красива, образована, успешна жена, която съм приемала за интелигентна и отговорна към живота си. И знаеш ли какво чух? “Ама защо да ходя на терапия, аз да не съм луда!” Тук в нашите географски ширини явно много ни е страх. Да не настинем, да не се минем и … да не сме луди. И то, не за нещо друго, а защото “Какво ще кажат хората”.
Знаеш ли какво казват хората за мен сега? “Как го направи?”
Ето така! Признах пред себе си, че имам проблем. Признах, че ме боли. И намерих “доктор” за моята душа.
“Психологията е наука с дълго минало и кратка история”, пише в учебниците. А стремежът за познание на душата датира от векове. Далеч съм от мисълта да убеждавам някого в позитивите от психологическата наука, необходима е съзнателност и определено ниво на себепознание, за да бъдеш отворен за това знание. Но, вярвам, че потенциалът ни наистина е огромен и само от нас зависи дали ще живеем хармоничен и щастлив живот или ще бъдем безгласни жертви на обстоятелствата.
“Фабрика за щастие” съществува във всеки един от нас, ключът към нея не е скрит. Ще се осмелиш ли да й позволиш да заработи?
Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Кристиана Стефанова