Живеем в динамичен свят, свят на несигурност – в партньора, в работата, в заобикалящата ни действителност. Повече от всякога имаме правото на избор и свобода на мислите, действията и копнежите си.
Същият този свят обаче изобилства от очаквания – към мъжете, към жените, към децата. Какви трябва да бъдем. Как трябва да изглеждаме, какво трябва да имаме, как трябва да мислим.
Темата за децата, имането или нямането им, ми е любима както в качеството ми на жена, така и в качеството ми на дъщеря, психoлог и гражданин. Очакванията на другите и тежестта на думите им понякога идва в повече. На мен, и, вярвам, на много други жени.
Не е задължително да имаш две деца. Не е задължително да имаш и едно, ако не това е мечтата на живота ти.
Минаваме 30-те и вече „трябва“ да мислим за деца. Медийни кампании за необходимостта да раждаме повече, защото, видиш ли, носим персонална отговорност за отрицателния прираст на населението, кънтят в главите ни. Доктори, които ни програмират как биологичният ни часовник тиктака, яйчниковият ни резерв спада и възможността да станем майки намалява.
А къде остава личният избор, чуването на вътрешните ни потребности, усещането за свързаност с човека до нас, с когото искаме или не искаме да бъдем родители?
Вярвам, че всеки има право да избира за себе си в синхрон с личните си разбирания за правилно, навременно и нужно, стига да не вреди на другите.
Ако нямаш деца, не вредиш другиму. Ако не считаш, че това да бъдеш майка е твоето нещо, ако не смяташ, че сега е времето да раждаш дете, ако не чувстваш, че човекът до теб ще бъде родител на поколението ти – имаш право на това.
Ако имаш едно дете и не мечтаеш за второ – имаш право на това. Ако имаш едно и искаш две – имаш право на това.
Имаш право на избор, защото това е твоят живот, твоето тяло, твоите цели, мечти и живот.
Да станеш родител заради другите е грешка. Да вървиш срещу себе си, но заедно с „другите“ е грешка. Да правиш нещо без да си сигурен, че го искаш е насилие. Всяко нещо, което правим насила води до съпротива.
„Всичките ми приятели са женени и/или имат деца на 26 г.и аз “трябва“.
– Не, не трябва.
Трябва да чуваш себе си, да уважаваш изборите си и другите също би трябвало да ги приемат. Защото обратното би означавало страдание. От това невидимото за околните, вътрешното, страданието на душата, която иска друго.
Винаги съм знаела, че искам едно дете. И го имам. Но все още се намират хора, които да се опитват да налагат собствените си възгледи върху мен.
„Трябва да имаш две деца!“, „Едно дете ще се чувства самичко/самотно!“, „Ще отгледаш егоист“, „Еее, айде и едно момченце, та да продължи рода“, „Еее, айде и едно момиченце, да ти носи роклите”…
Сякаш това да имаш момиче или момче е като поръчка в ресторант – има го в менюто, искаш го, носят ти го сервирано в красиво декорирана чиния.
Ама, хайде, моля ви, да си запазите за себе си собствените ограничаващи вярвания и концепции за пълноценност в живота.
Хайде да не натоварваме със заучени фрази единствените деца.
Виждала съм завършени егоцентрици и сред хора, които имат брат или сестра. Виждала съм и такива, които са единствени деца. Но това няма нищо общо с броя им в едно семейство, а с правилата и границите, които родителите определят.
Ако ще да имаш 3 и повече деца, ако ги третираш като богове и им се кланяш, без да казваш „не“, дори на неприемливото поведение, ако те са едноличният владетел удома и двигател на посока, ако те определят семейната динамика, качили се на главите на родителите и играещи отгоре кан-кан, да, ще отгледаш егоисти.
Но ако имаш дори „само“ едно дете, които възпитаваш в уважение, отглеждаш с любов, но и в здрави правила, то е много вероятно да израсне читав човек, макар и без брат или сестра.
Няма знак за равенство между броя деца в едно семейство и нездравото Его. Просто нещата не работят така.
Виждам семейства с две или повече деца, в които няма съзнателност и отговорност към физическото, емоционално и интелектуално израстване на поколението.
Просто имам повече от едно дете и съм изпълнил “норматива” за правилно, според обществото, собствените си ограничителни вярвания и приятелския ми кръг. А това, че не мога да понасям нито майката/бащата на тези деца, нито тях самите (да, понякога не можем да понасяме децата си и това е напълно нормално!) няма значение.
Да създадеш поколение е отговорност за цял живот. И ако не си сигурен, че искаш/можеш да я поемеш, по-добре прави този избор (поне засега).
Децата са прекрасни, но и ужасни.
Деца се гледат с лекота, но и с огромни усилия. Децата имат нужда само от любов, но и от материална осигуреност. Да имаш деца е толкова противоречиво, че понякога се чудиш биполярен ли си.
Можеш да ги обичаш и не можеш да ги понасяш. Могат да те зареждат с усмивки и позитивен заряд, но и да те изтощават до крайност. Да те карат да се гордееш, но и да потънеш вдън земя от срам. Да си щастлив, че ги имаш, но и да искаш понякога да ги няма (поне един уикенд, в който да се наспиш). Да искаш да ги гушкаш и целуваш нон-стоп, но и да желаеш да не те закачат и поне за 5 мин. да не висят на врата ти.
Децата са като живота – не са нито „бели“, нито „черни“ или по-скоро понякога са бели и добри, друг път – ужасни.
Заслужава си да имаш деца (ако това е желанието ти). Не е задължително, обаче, да имаш деца, ако не това е желанието ти.
автор: Кристиана Стефанова за MamaMia
Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
снимка Canva