Защо медитацията може да направи живота ти по-добър?
Хората медитират от хиляди години, като в миналото това е било по-скоро духовна практика, спиритуално изживяване. В последните години „майндфулнес“ теченията или философията за живот в настоящето, с ясно съзнание за всичко, което се случва „тук“ и „сега“, придобиват все по-голяма популярност и днес са популярен начин за спряване със стреса и подобряване на благосъстоянието като цяло.
Нови проучвания за ефективността на медитацията доказват, че тя променя нашия мозък и биология по позитивен начин, подобрявайки както психическото, така и физическото ни състояние.
Какво представлява медитацията?
Тя може да бъде обяснена по много начини. Но най-кратко казано тя е да се научиш да тренираш вниманието си да постига психическо спокойствие, концецнтрация и положителни емоции.
„Майндфулнес“ е най-популярната медитативна техника, която има два аспекта – внимание и приемане.
Вниманието означава да си съзнателен за преживяванията си в настоящия момент. Да си фокусиран в дишането, мислите си, физическите си усещания и чувствата, които изпитваш.
Приемането е да наблюдаваш тези чувства и усещания без да ги категоризираш или съдиш. Вместо да отговаряш или реагираш на мислите и чувствата, целта е да ги осъзнаеш и пуснеш.
Проведени са над 200 проучвания сред здрави хора, които доказват, че медитативните практики са изключително ефективни за намаляване на стреса, тревожността и депресията. Те са успешно средство за борба със болка, зависимости, тютюнопушене и редица други състояния.
Медитативните практики са изключително полезни за хора с депресивна симптоматика, значително подобряват физическото състояние, намаляват болката, тъгата и хроничната умора, повишават имунитета и спомагат за по-бързото оздравяване.
Как работи медитацията?
Как е възможно това да си съзнателен за мислите и чувствата си, да води до положителни промени в тялото?
Специалистите смятат, че това да сме съзнателни за случващото се тук и сега е свързано с физическия отговор на тялото ни на стреса. Хроничният стрес влияе негативно на имунната система и влошава здравословното ни състояние. Намалявайки стресовия отговор медитацията снижава ефекта му върху тялото.
„Майндфулнес“ влияе по два различни начини на мозъка като променя структурата му и активността в зоните, свързани с регулирането на вниманието и емоциите. Учените са доказали, че медитацията помага на хората да се справят с негативните си вявания и мисли, както и с засилените емоционални реакции по време на стрес. Хората, които медитират са много по-способни да се фокусират в настоящето и да не преживяват негативните емоции отново и отново.
Как да започна?
Можете да се обърнете към специалист, психолог или хипнотерапевт или да посетите група за медитации.
За всички дами, които имат желание да повишат самооценката си и да се сихнронизират с женствеността си, заповядайте на 9.03.2023г. на практиката, която организирам в пространството на „Фабрика за щастие“ на ул. Дамян Груев 54 в гр. София. Информация и записвания тук.
автор: Кристиана Стефанова
Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
снимка Canva
Източник: Psychology today
Вижте повече
«Всяка жаба да си знае гьола», всеки да си знае пола
Всички ние живеем в общество, в което (ни се налага) играем различни роли, носим различни маски. Имаме полово определените си роли на мъже и жени, а след това и деца, партньори, родители, професионалисти. Всеки от нас разполага с редица социални маски, посредством които комуникира и влиза в различни роли в ежедневието си.
Нека кажем по няколко думи за женските и мъжките роли. По-скоро ми се иска да говорим за женска и мъжка енергия, защото това е зарядът, който всеки пол носи.
Женската енергия е вода – емоционалност, нежност, сензитивност, грижа, топлина.
Да можем по момичешки да си играем, да се смеем, да сме загадъчни, забавни. Същевременно да можем да създадем уют, спокойствие, да превърнем къщата в дом. Да привличаме емоционално и сексуално, да откликваме на огнената енергия на мъжа. Да се грижим за интелктуалното си и професионално развитие, надграждането на компетенциите си.
И тук правя разграничението, че дори жена, която е избрала да се посвети на дома и отглеждането на децата може да бъде кралица. Да се развива и обогатява квалификациите си, да учи нови езици, да предизвиква интерес с темите, по които има мнение, нещата, които е научила. Всяка една от нас притежава от всички тези качества и е въпрос на желание да ги надгражда и балансира.
Мъжката енергия е огън – сила, стабилност, отговорност, принципност, професионализъм.
Има различни типове мъже и всеки може да комбинира различни роли. Балансът е в развитието на комлексни качества.
Да бъдеш мъжкар означава да можеш да бъдеш както лидер и авторитет, така и любим, на когото емоционалността не му е чужда. Да си устойчив в ценностите си, но и гъвкав в преценките. Да мислиш, но и да действаш. Да си здраво стъпил на земята, но и мечтател, понякога летящ в облаците. Да си организиран, но и да обичащ творческия безпорядък. Да се стремиш към финансови успехи, но и да търсиш духовна извисеност, Да притежаваш силна логика, но да не пренебрегваш интуицията.
Разбира се всяка една дама притежава и мъжка енергия както и всеки един кавалер – женска.
Разпределянето на ролите между половете е в основата на здравото партньорство. Добре е да изговаряме потребностите си и да комуникираме отговорностите по такъв начин, че основите на партньорството да бъдат здрави и да устояват във времето.
Важно е да се чувстваме добре в собствената си енергия и да съумяваме да балансираме тази на противоположния пол. Като дами да можем да носим с увереност женствена рокля и същевременно да се научим да бъдем стилни с широк панталон. Да съумяваме да подчертаваме нежно красотата си без да губим от силата си. Да бъдем професионалисти, без да пренебрегваме личния си живот. Да печелим пари без да се превръщаме мама, която отглежда и издържа партньора си.
Разбира се, в динамикита на съвременния свят е напълно в реда на нещата делегирането на права и поемането на «чужди» задължения, но нека не забравяме поговорката: «Всяка жаба да си знае гьола» или всеки да си знае пола!
Ако до един момент мъжът е бил финансовият стожер в семейството, но поради някаква причина нещата са се променили, няма нищо по-нормално временно жената да поеме «руля» и да застане начело на партньорския кораб. Успешното партньорство е да можеш да поемеш отговорностите на другия, да бъдеш подкрепа и да изведеш кораба от водовъртежа, ако другия има нужда от това. Но не и да поемеш завинаги тежест, която е за споделяне.
Няма лошо да можем да сменим крушката в кухнята ако няма кой да го свърши вместо нас в този момент, но нека не се захващаме с ремонта на колата сами, запретвайки ръкави. Не защото физически или интелеклуално не можем да се справим с това, а за да стоим елегантно в женската си енергия. А колкото до мъжете, доказано е, че те се привързват през грижата, през това да ни помогнат и да ни «спасят». Чисто еволюционно погледнато жената е била отдадена на грижата за децата, а мъжът – на прехраната.
И макар да можем да ходим на лов, нека оставим господата да боравят с лък и стрели.
Нека не отнемаме на мъжете възможността да бъдат мъже – да ни отварят вратата на колата, да платят сметката в ресторанта, да боядисат банята (или да намерят кой да го свърши вместо тях), да сменят гумите на колата или да я закарат на ремонт, да бъдат строги с децата, когато определят правилата.
Нека ценим силата и подкрепата им с искрена благодарност. Да им сипем питие след тежък работен ден, да умеем да слушаме с разбиране за предизвикателствата им в работата, да ги прегръщаме нежно, когато имат нужда да мълчат, да не ни боли глава, когато ни желаят страстно…
автор: Кристиана Стефанова
Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
снимка Canva
Вижте повече
Да чуем какво НЕ ни казва детето
Наскоро пред детската градина станах свидетел на следната ситуация – майка, видимо изнервена, уморена, отегчена и бързаща занякъде и дъщеря – около 5 годишна, която отчаяно се опитваше да привлече вниманието ѝ. Докато чакахме да посрещнат децата момиченцето примрънкваше и приплакваше, използвайки всички свои ресурси да приближи към себе си дистанцираната и хладна жена. Молеше я да дойде да я вземе първа, а майката се сопваше: „Ще дойда последна!“, момиченцето жално питаше: „Ама няма ли да ти е мъчно за мен?“, а жената злобно отвръщаше „Не!“. Този диалог се повтаряше с кратки отклонения на майката, която просъскваше: „Млъкни! Не те понасям! Омръзна ми от теб! Спри да мрънкаш!“ и т.н., на което детето още повече се разстройваше и отказваше да спре да хленчи.
През тези минути, които ми се сториха часове, заради емоционалната тежест, която носеха, се замислих колко често майките (а защо не и татковците) реагираме така (макар и невинаги по чак толкова краен начин), когато сме преуморени, гладни, напрегнати, ядосани и носим товара от собствения си свят.
Колко често всъщност копнеем за време само за нас самите, за тишина и спокойствие, а отсреща идва малката протонова частица, която има изключително много енергия и важна за споделяне информация. Точно в този момент. Забелязвали ли сте как по един магичен начин, обичайно, когато закъснявате, детето си е забравило нещо/доходило му се е до тоалетна/върви бавно и т.н. Как докато се опитвате да се облечете и гримирате, една малка коала се хваща за крака ви и отказва да помръдне. Колко често вечер, когато сложите детето да спи, то изведнъж ожаднява/иска още една приказка/студено му е/хваща го страх от сенките по стената…
Описвам всички тези ситуации, които, макар и привидно различни, носят едно и също послание. О, толкова би било лесно да бъдем родители ако можехме да разшифроваме „кодовете“ на детското поведение и да имаме точния алгоритъм за него.
Всъщност можем.
Ако успеем да прочетем какво стои отвъд мрънкането/неутешимия плач/спонтанното ожадняване/логореята от думи, можем да имаме всичко! Общото между тези поведения е едно – неудовлетвораната физическа или емоционална постребност на детето. Важно е да успеем да „видим“ причината. Тя би могла да е физическа – детето е гладно, жадно, студено му е или му е топло или емоционална – то има нужда да усети нашата близост и топлина.
Бети Лу Бетнър – доктор по философия и автор на книги за родители, говори за формулата на четирите възлови „С“ – потребността от свързаност, необходимостта да се чувстваш способен, съществен и смел. Най-общо казано децата проявават дадено поведение, защото някое или всички „С“-та са били поставени под въпрос. Замислете се колко често ние като родители разклащаме емоционалната стабилност на децата с поведението си.
Ако вземем примера с уморената майка, тя е толкова фокусирана върху собствените си вътрешни потребности (вероятно незадоволени), че въобще вниманието ѝ не може да бъде насочено навън към детето. По този начин с емоционалната си студенина тя разрушава потребността на момиченцето да се чувства свързана с нея, казва ѝ с поведението си всъщност колко несъществена и маловажна е тя и как нуждите ѝ нямат значение. Гарантирам ви, че ако в онзи момент майката имаше коренно различно поведение, мрънкането и плачът щяха да спрат за минута. Ако тя беше клекнала до детето на нивото на очите му (малчуганите ни виждат като едни огромни великани, извисени нависоко, а „слизайки“ на тяхното ниво ни виждат като равни), беше ѝ казала, че я обича, беше я прегърнала и погалила, то детето нямаше да продължи с дразнещото поведение.
Когато влезем в центрофугата на собственото си раздразнение, в комбинация с това на детето и откажем да направим първата крачка, ние, почти сигурно, се превръщаме в губещата страна – плачът и тръшкането ще се задълбочат, а ние ще се изнервим още повече.
Децата имат дадено поведение, защото искат да провокират някаква активност от наша страна. В това число дори копнеят да ни докарат до нервен изблик, съпроводен с крясъци, просто, за да насочат фокуса към себе си, сакаш казвайки ни: „Ехо, аз съм тук, виж ме!“.
Представете си взаимоотношенията родител-дете като слънчевата система. Детето е слънцето, а планетите се разсейват и забравят да се въртят около него. Ами и вие бихте се опитали да привлечете вниманието им обратко към себе си.
До определен период от психо-емоционалното си развитие, децата имат потребността да бъдат нашият център. Това да се чустват свързани с нас, като съществена и важна част от семейната система, осмисля съществуването им. Децата имат потребността да знаят, че чувствата им се ценят и не е без значение това, което преживяват. Неутешимият истеричен плач, който не е докоснал душата на родителя и не е провокирал прегъдка или топла дума, ранява крехката детска психика. Посланието, което хлапето получава е, че светът е безразличен към страданието му, следователно към него.
Детето има нужда да се чувства способно да пробва, дори когато способностите и уменията му не му позволяват да извърши дадено действие. Всеки, който е неблюдавал колко настървено може да бъде детето, което се опитва да си обуе чорапа или да си закопчае ципа на якето, знае колко много може да го ядоса собственият му неуспех. Децата го преживяват като провал и неспособност за справяне.
Ето тук идва нашата роля на помагачи, но не и преки извършители на действието. Окуражаваме го с думи, ако има нужда показваме, но даваме поле детето да опитва колкото е необходимо докато не се справи успешно. И макар често да ни идва да направим нещото сами, защото ще отнеме секунди, е добре да оставим детето да пробва. В противен случай негласно му казваме: „Ти не си достатъчно добър, няма да се справиш, дай на мен-всемогъщия“. По този начин научаваме детето, че трябва да се отказва при всеки неуспех и то ще започне преживява провала като обичайно явление.
Позволявайки им да изпробват ние затвърждаваме тяхната същественост и необходимостта им да знаят, че има смисъл от тях.
Позволявайки им да опитват, ние ги подкрепяме да бъдат смели.
Затова, моля ви, родители, вслушвайте се в това, което НЕ казват децата ви, бъдете отворени и отговорни за техните нужди, ценете малките им успехи, окуражавайте новите им умения. Отделете две минути за прегръдка и целувка, дори когато бързате за важна среща. Прочетете още една приказка за лека нощ. Изслушайте с грижа това, което има да ви сподели детето. Малките жестове оставят най-голяма следа в сърцето ни.
автор: Кристиана Стефанова за MamaMia
Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
снимка Canva
Вижте повече
„Tърся си половинка!“: Стереотипи и роли в партньорските отношения
За мен беше интересно да разбера, че думата стереотип идва от старогръцки: „стереос“/“твърд“ + „типос“/“отпечатък“. Твърдите отпечатъци от нашите мисловни оценки ни карат да мислим стериотипно, правейки обобщаващи съждения и генерализации.
На невропсихологично ниво този процес се случва за няколко милисекунди, несъзнавано, и е мощен механизъм, който използваме. Поглеждаме някого и мозъкът ни анализира възраст, пол, раса, социален статус, заплаха ли е или не е, какви качества притежава. Нашият мозък обича да си създава преки пътища за действие, за да пести енергия – в случая едно от последствията е да прилагаме стереотипи дори и без да искаме да го правим.
Чак след като сме категоризирали някого на инстинктивно стереотипно ниво, в мозъка ни вече се включват и рационалните/логически пътища, които в зависимост от опита ни и моралните ни ценности, възпитанието, което сме получили от родителите си опровергават или потвърждават стереотипа, в който сме поставили някого. Ще дам такъв пример: много вероятно е ако видим тъмен мъж в неосветана улица в краен квартал в Мексико сити да помислим, че той е опасен, да се уплашим и да бъдем нащрек да не ни се случи нещо, отколкото да предположим, че той е хирург, който се прибира от нощна смяна в болницата. Така работят стереотипите като много често ни подвеждат, замъглявайки реалната ни преценка за човека, пречейки ни да го видим като уникална вселена.
Има различни видове стереотипи, едните, от които са половите.
„Жените са по-емоционални“, „Жените не могат да шофират“, „Жените, които нямат деца, сигурно имат някакъв проблем“. При мъжете най-често имаме вярванията, че те са силни, не са чувствителни, мъжете никога не плачат, че те са финансово стабилните и се грижат за прехраната в семейството.
Стереотипите често водят до проблеми във взаимоотношенията.
Неизказаните очакаквания, рамките, в които сме поставили човека, ни пречат да го видим такъв какъвто е в действителност – уникален и неповторим. Много често при мен идват жени, които казват: „Той е типичен мъж, как не се сеща от какво имам нужда, колко пъти трябва да поватарям, защо не се сеща сам“.
Партньорските взаимоотношения са жива система, която има нужда да бъде настройвана. Най-мощният инструмент е комуникацията. Когато се научим да изказваме това, от което имаме нужда, можем да имаме хармонична връзка. Много често в началото на една връзка всичко върви по мед и масло. Хормоните бушуват в нас, страстта ескалира във всякакви ситуации, имаме усещането, че летим. Партньорът ни е най-красивият, най-милият, най-нежният и внимателен човек. С течение на времето, обаче, нещата се променят. Имаме очаквания, че човекът до нас трябва да бъде идеален, да се държи по определен начин, да има конктретно поведение и когато това не се случи сме разочраровани.
Преди да говорим за ролите в партньорството, да кажем няколко думи за ролите, които има всеки един от нас.
На първо място ние се раждаме и автоматично получаваме ролята на деца. Това е роля, която носим до края на живота си, дори когато родителите ни ги няма и практически не сме деца. Тази роля е изключително важна, защото я пренасяме и в партньорствата си. Когато сме имали травматични преживявания в детска възраст, много вероятно е да сме останали в тази своя роля дори като зрели хора.
И тук идва бедата.
Влизаме във връзка не в ролята си на мъж или жена (ролите, които придобиваме, порасвайки и достигайки полова зрялост), а в ролята си на ранено дете. А какво иска едно наранено дете – някой да се грижи за него, да бърше сълзите му, да го обича безусловно каквото и да прави, да го прегръща и защитава, да му прощава всеки каприз. Да, ама не!
Безусловна любов получаваме само от родителите си. И ето тук идва бедата. Партньорът ни не може да ни обича така. Докато не излекуваме нараненото си вътрешно дете, ние няма да можем да градим здрави партньорства. „Аз бях сърдита, а той нищо не направи.“ Да, всеки сам е отговорен за личните си преживявания и ако очакваме някой да ни спасява всеки път, в който сме изпаднали в емоционална дупка, ще бъдем разочаровани.
Ужасявам се всеки път, в който някой каже: „Търся своята половинка или намерих другото парче от пъзела“. Ако ние не сме цели изначално, а счупено парченце, което търси цялостност навън, нещата няма да се получават, все ще е залепено. Здравата връзка изисква здрава основа, център. Едва когато всеки един от нас намери своя център, има своята основа, може да гради дом на любовта с друга цялостна личност.
За съжаление никой не ни учи на емоционална интелигентност. Даже напротив.
Когато сме деца и имаме пристъп на гняв, ни учат, че това е лошо и трябва да го избягваме: „Не викай, не хвърляй, не удряй, не обиждай“.
Когато сме тъжни ни казват: „Стига си ревал, какво хленчиш, я се стегни!“.
Когато сме радостни и се смеем силно, ни казват да сме по-тихи.
И ето така нашите емоции остават потиснати, неразбрани, потушени като опасен пожар. И така години наред ние учим урока, че емоциите трябва да се потискат. След това влизаме в партньорства и не можем, не знаем как да комуникараме на емоционално ниво, в резултат на което нуждите ни остават неудовлетворени, също като на онова хлапе, което плаче от страх, но бива смъмрено. И така, наранените ни вътрешни деца се губят и не могат да открият на пъвро място себе си, а след това и партньор.
Когато някой дойде на консултация при мен и ми каже: „То вече няма мъже“ или пък „Няма жени“, аз винаги казвам следното – „Знаеш ли, че населението на света е 8 милиарда, около 50.5% са мъже 49.5 жени. Вярваш ли, че сред тези 4 миларда има възможност да съществува партньорът, за който мечтаеш?“.
Здравото партньорство се базира на съвместимост на интелектуално, емоционално и сексуално ниво. Ако не можем да комуникираме, ако изповядваме различни ценности и нямаме сходен морал, нещата най-вероятно няма да се получат. Ако емоционално не можем да откликнем на нуждите на другия, не говорим на неговия език на любовта, ако балансът на даване и получаване и взаимният обмен са нарушени, нещата най-вероятно няма да се получат. Ако в сексуален план не се чувстваме щастливи, имаме притеснения, задръжки и не изпитваме удоволствие и удовлетвороност, много е вероятно нещата да не се получат. Ако общата енергия на връзката е разпределена неравномерно, например само можем да правим секс с партньора си, но не и да комуникираме с него или обратното, без емоцинално-афективно свързване, рано или късно нещата ще се разпаднат.
Съзнателност, отговорност и много работа – както вътрешна, индивидуална, така и обща-в името на партньорството.
автор: Кристиана Стефанова за MamaMia
Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
снимка Canva
Вижте повече
Джънк храна и смартфон – това ли е плажът на децата днес?
Почивката по родното Черноморие е като енциклопедия за знания в много житейски области. Успявам да си сверя часовника както за взаимоотношенията между партньорите, така и за темите, които вълнуват българина, възпитателните методи на родителите, модата в плажния аутфит и културата на хранене на плажуващите.
Наблюдават се основно три вида родни туристи – семейства с деца, които се опитват да вземат глътка въздух от натовареното ежедневие в града, млади гаджета, чиито хормони бушуват и градусът на страстта надхвърля този на нагорещения по обяд пясък на плажа, и свободни сърца (и момичета, и момчета), които търсят любовта (под някаква форма).
Хората под 30 обикновено се вълнуват дали ще успеят да си запазят места на бара за онзи мега як диджей, който пуска в петък вечер в плажния клуб.
Хората над 30 се питат има ли смисъл да гласуват или е по-добре да емигрират, обсъждат какъв гадняр е шефът заради обещаното увеличение на заплатите, което се забавя още един месец и какви смотаняци са ония приятели, които избрали да почиват в Майорка, вместо да дойдат с тях в Созопол.
Сингълите се чудят дали са легнали по най-грациозния начин на плажната хавлия, така че отникъде нищо да не виси, а пресата да бъде добре очертана. Последните при излизане от морето се движат на забавен каданс като в кадър с Памела Андерсън или Дейвид Хаселхоф от „Спасители на плажа“.
Моето внимание винаги е насочено с огромен интерес към родителите с деца.
Те са особен контингент от хора, които могат да те научат на толкова много неща и най-вече на това какво НЕ трябва да се прави.
На първо място, особено интересен е подходът към малчуганите. Тук таме има някоя мама или татко, които са фенове на Мария Монтесори и носят със себе си ръчно направени играчки от руло тоалетна хартия, цветни топчета и картинки на животни вместо дежурните кофички, лопатки, топки и басейни, но повечето са „традиционалисти“ и не приемат тези модерни течения в отглеждането и възпитанието на децата.
Така например наблюдавах един татко, които държеше на режима на 4-годишната си дъщеря и това тя да спи на плажа и когато стана време, просто ѝ даде един телефон и каза: „Заспивай!“ със сериозен тон. Момиченцето се сви на кълбо и беше готово да изпълни заръката на татко си, когато след 5 минути той дръпна мобилното устройство от ръцете й, удари й един шамар по дупето и й каза: „Абе, аз на тебе казазх ли ти да заспиваш?“. Детенцето естествено се разплака, но явно страхът от по-нататъшните действия я накара бързо-бързо да затвори очи. За агресията (вербална и физическа) дори няма да отварям скоба тук, но като психолог, родител и човек остро осъждам всяка една такава проява.
На следващо място идват хранителните навици.
Разбира се, намират се родители, които носят със себе си кутии с плодове и супа, но повечето разчитат на бързите въглехидрати. Изкючителен интерес предизвикаха у мен две приятелски семейства, които заедно се бяха погрижили за обяда на общо четирите си деца. За „основно“ имаше голям избор от храни, включващи чипс, бисквити-животни (?!), баница, милинки и гофрети, а за десерт – кекс, желирани бонбони и газирани напитки. Разбира се децата бяха изключително щастливи от богатото меню и се чудеха кое от тези кулинарни изкушения да уважат, така че нито една от общо двете майки да не се почувства обидена, че някой е предпочел печивото на другата.
Хора, какво ви става? Защо лесното е изборът, който правите, обричайки на сериозни проблеми децата си? Чели ли сте някога съдържанието на опаковките с бисквити? Без претенция за високо научно ниво по медицина на храненето, но от средно ниво на интерес и информираност знам, че броят на мастните клетки се формира в детството. Тоест ако едно хлапе страда от наднормено тегло, много вероятно е то да се превърне в затлъстял възрастен.
Едната страна на избора на храни е здравословната. Редица проучвания доказват връзката между затлъстяването и социално значимите болести. Доказана е вредата от трансмазнините на клетъчно ниво. Висококиселинната среда в тялото е предпоставка за формирането на злокачествени образования. И т.н., и т.н. Пакетираната храна разболява нас и децата ни. Точка!
На следващо място, но не по значимост, е отражението върху психичното здраве на децата. Живеем във визуален свят, където красивото е хармоничното. Въпреки съвременните течения, маркетинговите трикове на големите корпорации и появата на плюс сайз моделите, обществото, в което живеем, е скептично към дебелите хора. Не ме разбирайте погрешно, тук изключвам медицинските причини за наднормено тегло поради заболяване, има прекрасни като душевност пълни хора (изключително близък на сърцето ми човек е размер XXL), но визията, за съжаление, е все така водеща в днешния свят.
Само децата могат да бъдат толкова болезнено откровени в комуникацията. И, вярвайте ми, жестоки що се отнася до различната визия. Всички ние сме виждали, а някои сме преживявали емоционални травми, причинени от думите на някое дете. И в този смисъл „слон“, „прасе“ и други сравнения с животинския свят са най-незначителното, което може да рани душевността на едно дете със затлъстяване.
Моля Ви, родители, мислете! Купете плод вместо бонбони, направете сладолед от замразени банани, сварете картоф и тиквичка, пригответе таратор. Залогът са здравето и психиката на децата ви! Бъдете отговорни!
автор: Кристиана Стефанова за MamaMia
Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
снимка Canva
Вижте повече
Сравнението като сигурен начин за провал
Сравнението е част от живота ни от самото ни раждане. Още от появата ни на този свят биваме сравнявани с другите около нас. По-висок, по-тежък, с повече коса, с по-светла кожа и т.н. неусетно започваме да функционираме в един свят на сравнения. За това, разбира се, помага цялата ни среда, включително и собствената ни майка, за която по презумпция сме най-красивите, най-умните и най-добрите.
В ролята на майка, обаче, всяка жена неусетно или напълно целенасочено сравнява своето дете. Чисто психологически имаме нужда от тази база, за да разберем къде сме ние, дали сме по-малко или повече в сравнение с другите. Какво се случва обаче в практиката? Сравнявайки се, ние постепенно подриваме собственото си/това на детето си самочувствие.
Вече няма спор, че бебетата са в състояние да възприемат думи и да ги запечатват в съзнанието си още от утробата. Доказано е, че по време на пренаталното си развитие плода „разбира“ посланията, идващи от външния свят – ако мама е тъжна, напрегната и нейните хормони на стреса са редовно в пикови стойности, бебчето също преживява подобни емоции и изгражда представа, че светът навън е едно враждебно място. Знаем, че бебето познава гласа на мама още от корема, а думите, с които тя облича посланията си към него са най-силните внушения, които получаваме, послания, които могат както да лекуват, така и да разболяват.
Всички знаем за силата на майчината милувка и как тя лекува всичко – от охлузено коляно до висока температура.
Имайки цялата информация за вербалната и невербална комуникация, ние все пак неглижираме посланията, които отправяме към своите деца.
Всички майки, които са прекарали поне един ден в парка, задължително са били обект на въпроси за възрастта на детето, килограмите му, прохождането му, режима му, уменията му, говора му и т.н. Това нескрито любопитство между себеподобни често може да доведе до огромни негативни последици. Всички ние имаме нужда да сравняваме. Сякаш това ни дава успокоение, че, ето, ние/детето ни сме достатъчно добри.
До какво обаче води всичко това?
Освен, че е начин да си свериш часовника, лесно можеш да попаднеш в капана на собствената си разклатена самооценка. Защото, когато гледаш само навън, е много лесно да се окаже, че ти липсва нещо.
Още по-вредно е цялото това сверяване на информацията що се отнася до децата. Те са вербални същества и много добре разкодират информацията. Ако едно дете постоянно чува как вие го сравнявате с другите, е много вероятно да възпитате един вечно търсещ одобрение отвън и неудовлетворен от себе си възрастен.
Ама това детето проходило на 9 месеца, онова говорело цели изречения на 1 година, третото пък можело да брои до 10 още в яслата… Моят въпрос е: „И какво от това?“. Хората сме различни. Неслучайно един избира да стане лекар, а друг адвокат. Защото единият е добър в биологията, а другият в историята. Това значи ли, че юристът е по-малко кадърен от доктора, защото няма неговите компетенции?
Много е важно човек да има адекватна база за сравнение и трезва преценка за нещата, които го заобикалят. Веднага се сещам за Маугли, който оцелявал в джунглата. Горкият, нито можел да бяга като пумата, нито да пее като птицата, нито да скача на големи разстояния като маймуната, нито да изяжда толкова храна като лъва, проходил е доста по-късно от мравката и така и не се е научил да лети…
Ние сме каквито сме.
Да, можем да положим усилия да научим повече, да развием потенциала си, да изглеждаме по-добре, да сме по-добрата версия на себе си, но не можем да бъдем други. И това да се опитваш през сравнението да се доближиш до някой друг и да не успееш, е сигурен фактор да се чувстваш неудовлетворен и нещастен, защото винаги ще има някой по-добър от теб.
Не ме разбирайте погрешно, стремежът на човек да надгражда и винаги да гледа напред и нагоре е двигател на просперитета. Но ако не можеш да летиш, това не означава, че не можеш да станеш най-добрия пилот на самолет. Хубаво е да хвърляме по едно око наоколо, но да не забравяме да поглеждаме и навътре в себе си, за да видим собствената си ценност и уникалност.
автор: Кристиана Стефанова за MamaMia
Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
снимка Canva
Вижте повече
Война?!
В навечерието на Задушница си мисля за баба – изключителна жена, която за невисокия си ръст и миловидно закръглено лице притежаваше завидни организаторски умения, особено за мъжката половина от рода. Отиде си на 91 и до последно наред с телевизионните сериали следобед четеше книги. Винаги ме впечатляваше това, че недовиждаше някоя черупка в орехите, но четеше без очила и ме молеше да й купувам нови заглавия.
Тази дребна женичка беше преживяла много и беше пълна с истории. Завинаги се е запечатало в съзнанието ми това, което ми разказваше за времената на война. Ходела пеша на училище от „Хаджи Димитър“ до Търговската гимназия в „Лозенец“. Тогава често се чували сирени и хората се криели в убежища. Близо до тяхната къща паднала бомба. Описваше жестокия тътен и грохот, който чули със семейството й. Обичах да слушам тази история, защото тя винаги завършваше по един начин: „Вие, днешните деца, сте щастливци, че никога няма да преживеете това!“
Уви, вече не сме деца, но го преживяваме.
Няма по-грозно от лицето на войната. Защото там човекът е без стойност, превръща се лесно в бройка, броя на загиналите. И макар съвеременните войни да са различни, те са също толкова грозни, безполезни, безмислени, ненужни. Как стана така, че в привидно цивилизования и развит технологично свят се случва подобно нещо? Детето в мен не иска да повярва, че човешки съдби са в плен на плановете на големите политици. Ама нали в правовите държави ние хората избираме управниците, овластяваме ги, за да ни представляват по най-добрия начин?!
Мислехме, че Covid 19 е новият вид война. Заключихме се вкъщи, за да се спасим от опасния вирус. Спряхме да виждаме близки, родители, приятели. Страхувахме се. Невидимият враг, срещу когото беше изправено човечеството го направи още по-опасен противник. Но свикнахме с него. Някак се научихме да живеем отново. Страхът поотшумя, макар че продължихме да гледаме криво всеки, който си позволи да се изкашля в присъствие на другиго. Говоря за Covid в минало време не защото ти е отишъл, а защото днес страхът от него бе нахално изтикан назад от страха от война.
А той идва въоражен с куп допълнителни екстри. Идва с куп неизвестни. Войната идва да принизи човешкия дух до стремеж да покрие базовите си нужди. И от полета на душата и възвишените мисли се връщаме тук и сега, с въпроси:“Ами сега накъде?“. Цените хвърчат все нагоре, а доходите ни бавно се топят. И ето, че сме изправени пред най-страшното-човек да убива човека.
Вчера говорих с потомък на наш сънародник в Украйна. Разказа ми как са хората там. Говореше на завидно правилен и съвременен български език и накрая завърши така:“Кътайте се“. Това стопли душата ми. Красив е нашият език. Има топлина и загриженост в думите. И ни остава това – да кътаме в някое кътче надежда, надежда, че всички ще бъдем добре.
автор: Кристиана Стефанова за MamaMia
Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
снимка Canva
Вижте повече
Как отношенията в семейството ни определят избора на партньор?
Всички идваме на този свят, избирайки си семейство. Попадаме при една мама и един татко, с които започваме да учим. От първата глътка въздух, която поемаме и първите сълзи, които проливаме, ние имаме нуждата да бъдем прегърнати, целунати, утешени и чути.
Попадайки в една семейна система от двама или трима, четирима (при наличието на братя и сестри) ние заемаме определено място, мястото на дете. И оставаме в тази роля за цял живот, независимо от възрастта си. Много често се сърдим, че вече сме големи, а мама и татко все още ни наричат деца, но всъщност това е така и ще бъде така, дори когато ние имаме свои наследници.
Ролята на дете е най-сладка. При нея просто получаваме без да се очаква нищо от нас. При нея сме обичани безусловно, въпреки това, което правим и дори да грешим. Или поне това е правилото. Здравата семейна система изисква родителите да бъдат в ролята на родители, децата в ролята на деца и еднопосочна безусловна любов от тях към нас. Това гарантира стабилността и емоционалното здраве на всички индивиди в тази група.
Какво се случва когато ролите са размити, отсъстват или са разменени? Беда! Какво се случва, когато безусловната любов от родител към дете отсъства? Беда!
Тук се появава патологията в емоционалния свят на детето. В първите месеци и години от живота ни ние учим за света. Ако към нас се е подхождало с любов, разбиране, зачитане и уважение ние научаваме, че светът е едно безопасно място, на което можем да имаме доверие на хората. А доверието в хората означава, че можем да се свързваме с тях и да ги обичаме здравословно. Когато обаче това, което сме научили през родителите си е, че нуждите ни нямат значение, то ние затваряме вратите на любовта. Защото сме израснали с убедеността, че светът е едно враждебно място, което не ни вижда и чува.
Първите образи, които ни показват как изглежда любовта в двойката са родителите ни. Ако между тях е имало уважение, топлина, хармония и близост, то това ще бъде пейзажът, който ние се стремим да рисуваме в живота си. Обратният сценарий дава два избора (разбира се посъзнателни) – «аз никога няма да избера такъв партньор и такава любов» или «винаги ще избирам това, което съм видял като пример у дома, за да бъда лоялен към родителите си».
Изборите на сърцето в повечето случаи са емоционални. Разбира се, порасвайки ние се научаваме да контролираме и можем да заглушим вътрешното си гласче в името на здравия разум. Но начинът, по който се избираме един друг, чувстваме се привлечени и създаваме партньорства е подсъзнателен. Тогава се получава следното – силно негодуваме срещу татко си, но избираме същия като него – насилник, комарджия или алкохолик. Защо? Защото на това сме научени, това сме видели, това е нормата в живота ни. Тук идва мястото на осъзнаването и промяната, така че да спре тази тенденция. Как? С вътрешна работа, изграждане на нова самооценка и вярването, че заслужаваме – любов, уважение, зачитане. С убедеността, че сами ковем съдбата си.
Важно е да се събудим от детския сън, в който живеем и да разберем, че ние не сме родителите си, не сме тяхно продължение и можем да изберем друг сценарий за живота, които искаме да живеем. Важно е да им простим от дълбините на сърцето си и да им благодарим за това, което са могли да направят за нас според житейската си осъзнатост и лични възможности.
Важно е да «прекъснем» пъпната връв и да се отделим от мама. Ние сме самостоятелен от нея индивид, който гради сам.
Ние не носим отговорност за родителите си. Много често виждам едни пораснали деца, все още пристегнати в обятията на мама като стисната от боа плячка. Наблюдавам родители, които държат отговорни децата си за собствените си избори, защото те са сторили всичко за нас. Не! Всеки сам взема решенията за себе си и носи последствията от тях. И не, не дължим нищо на родителите си останали в задушаващия брак заради нас. Ако някой се обрича да бъде нещастен, той го прави заради себе себе си и не може друг да носи отговрност за това. Ако някой не си тръгва, това е личният избор, който е направил.
Ние като деца не бива да влизаме в ролята на родители на собствените си родители. Не им дължим солидарност ако те са нещастни. Не сме длъжни да живеем и ние в неудовлетворение ако те са свикнали така. Всеки носи отговорност за изборите си. Всеки определя чрез действията си как иска да върви по житейския път. Всеки заслужава щастие и любов, но те изискват осъзнатост. Така че нека отворим очи и да видим!
автор: Кристиана Стефанова за MamaMia
Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
снимка Canva
Вижте повече
Аз „само“ си гледам детето
Аз съм майка. За първи път. Дъщеря ни е нашата сбъдната мечта. Естественото продължение на огромната ни любов с баща й. За тази една година, в която съм майка съм най-щастливата и … най-уморена версия на себе си. И да, „само“ си гледам детето. И това е ужасно отговорно, ужасно уморително и изпиващо всички жизнени сили. Мисля, че не съм спала нормално от около 100 години, които всъщност се равняват на 13 астрономически месеца, но по майчиното летоброене са цял век. Защото откакто станах майка съм на скоростното влакче и се движа във времето и пространството като свободен електрон. И не знам нито кой ден е, нито кой месец, а за сезона се ориентирам само защото прекарвам много време в парковете и от време на време се сещам да погледна листата на дърветата.
Освен, че съм майка на приказна дъщеря, съм неин персонален лайф коуч, учител, педагог, диетолог, готвач, санитар, треньор, шофьор, стилист, певица и всичко, което не съм, но тя има нужда да бъда…
Освен всичко гореизброено, от време на време, имам домакински, партньорски задължения и все по-рядко лични нужди. Отговарям за хигиената на едни стотина квадрата жилищна площ, за два стомаха, които се опитват да се хранят с нещо по-различно от филии с пастет през ден и перални машини, които сякаш денонощно са пълни. Откакто „само“ си гледам детето съм прочела половин книга, отишла съм 2 пъти на фризьор, нахранила съм се седнала без да бързам 3 пъти и веднъж съм помолила баба да гледа внуче, за да отидем на театър.
Откакто „само“ си гледам детето имам време да се видя с приятелки само по детските празници у дома и да проведа нормален разговор единствено ако малката няма нужда от мен в този момент. В тези редки случаи трудно се изказвам, защото от умора ми се случва за кратичко да заспивам и като се събудя не помня докъде съм стигнала.
Откакто „само“ си гледам детето често срещам други такива дами като мен в парка, в детския център, в басейна за бебета. И много често, когато видя майка с двама или повече наследници изразявам искреното си и нескрито възхищение от геройските й подвизи. В 99% случаите на въпроса „Как се справяш?“ чувам отговор: „Аз само си гледам децата“. И аз млъквам. Защото това „само“ означава, че те са някакви мега-гига-ултра уникални същества, които смогват да бъдат всичко това, за което по-горе ставаше дума и се справят. Аз наистина смятам, че правя много. И смятам, че всички майки правим страшно много неща. И това, че „само“ си гледаме децата звучи ужасно. Не знам кой, как и защо си е позволил някога да го каже и ние като общество да го приемем като нормално, но не е ок. Защото ангажиментите, отговорностите, задълженията и натоварването на всички майки по света заслужават „само“ огромна благодарност и уважение.
автор: Кристиана Стефанова за MamaMia
Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
снимка Canva
Вижте повече
Всичко се променя с появата на децата
Живеем в свят на бързи обороти. Искаме бързи пари, бързи срещи, бърз секс, бърза любов, а след това бързо семейство, деца. Като че ли повече ни харесва да бързаме отколкото да се насладим на времето и неговия естествен ход. Като че ли сме в една непрестанна надпревара да имаме всичко тук и сега, веднага. Не обичаме да чакаме, не обичаме да инвестираме време. Не ни харесва да вникваме в дълбочина, защото като че ли всичко наоколо е повърхностно. Търсим щастието навсякъде навън, но забравяме да погледнем навътре. Толкова е шумно около нас, че не успяваме да чуем собствения си глас, този отвътре, този, който не лъже, този, който има да ни каже толкова много.
Темата за партньорските взаимоотношения отдавна предизвиква както личния, така и професионалния ми интерес. Като човек се чудя какво става, че толкова много връзки не успяват да продължат напред и се разпадат още преди да са започнали. Като психолог виждам, че хората са безкрайно объркани, не познават себе си, нямат ясни граници в общуването си и не са склонни на компромиси.
А партньорските взаимоотношения изискват именно това. В основата на здравото партньорство е това да познаваш себе си, да знаеш собствената си стойност, да обичаш същността си, да си наясно с дефицитите си и да си готов на отсъпки в името общия път. В основата на здравото партньорство стои разпределението на ролите. Ако аз знам коя съм и ти знаеш кой си е много по-вероятно, познавайки себе си да мога да градя съвместния си живот с теб. Ако аз смятам, че ти си длъжен да правиш нещо за мен, а аз не съм склонна да правя нищо е много вероятно да се разминем.
Всички сме чували самосбъдващото се пророчество „всичко се променя с раждането на децата“. Всички познаваме семейства, който са се разделили след появата на детето, дори все по-често това се случва в първите месеци след раждането на наследник…Но никога причината не е в детето. Появата му е следствие от едно не добре построено партньорство. Смейството се гради, така както едно време дедите ни са строили дом – тухла по тухла. Ако ние поставим едни здрави основи на дома на любовта, то възможността той да се срути с появата на детето е минимална.
На първо място в едно семейство е любовта. Тя е онази основна градивна смес, от която замесваме здравото семейство. Любовта е трезва. Любовта се различава от влюбването, което е хормонален коктейл, с който ако тръгнеш да градиш нещо стабилно, най-вероятно ще се окажеш неприятно пиян, сам и разрушен. Любовта е честна. В любовта няма място за лъжи, неискреност, фалш. Ако усетиш нещо от последните – не е любов. Любовта е тиха. Тя не обича гръмки слова, големи обещания, високопарни излияния. Любовта се усеща. Любов е да се свързвате емоционално, интелектуално и сексуално. И тези три компоненти са неразривно свързани. Ако не можеш да комуникираш с човека до теб, ако не ти трепва, когато го виждаш след края на работния ден, прибирайки се удома и ако нямаш потребност да сливаш тялото си с него – не е любов. Любовта е отдаване в свързаността. Любовта е споделяне. Ако не изповядваш сходни ценности и имате тотално различна представа за това кое е морално и кое не – не е любов. Ако нямаш желание да направиш нищо, с което да провокираш усмивката на партньора си – не е любов.
Едва когато поставим в основите на партньорството любовта, идва общата цел. И тя е най-естественото продължение на любовта – децата. Въпросът, който всеки трябва да си зададе е: „Защо искам да имам дете от партньора си?“. Отговорите, разбира се, биха могли да бъдат различни, но основното е да идват от сърцето, а не от егото.
Ако аз искам дете от теб, защото „така трябва“, „време е“, „часовникът тиктака“, „физиологията си казва своето“, „стресът намалява шансовете за зачеване“, „всички приятели вече имат деца“, „родителите ми ме натискат“, „трябва да продължим рода“, „човекът до мен е добра партия“, „къде ще търся друг“ и прочие, не го прави!
Най-много партньорства са претърпели крах заради погрешните мотиви за създаването на дете. Ако оставиш егото, а не любовта да вземе решението да имаш дете, ще сгрешиш. Най-верният компас е това, което усещаш отвътре. Интуицията е безпогрешният съветник във всяка една житейска сфера – от избор на работа, през партньор, до деца, дом и това какво ти се яде. Първата мисъл, която имаме, когато си зададем даден въпрос е безпогрешна. Ако попиташ вътрешния си глас: „Искаш ли дете от този човек“ и усетиш колебание, не го прави.
Много хора се решават на стъпка деца, за да „оправят“ взаимоотношенията си. Резултатът често е още по-голямо разочарование от това, че не е проработило и дете на разделени родители. Причината е, че не можеш да търсиш опора навън. Ако центърът на партньорството или основите му са извън него, стабилността изчезва, балансът е изгубен.
Хората се разделят не заради децата, а заради себе си. Много често при появата на нов член в семейството ролите се объркват. Много често забравяме, че на първо място сме партньори, любими, мъж и жена. Детето идва като следствие от любовта ни и не измества никого. Здравата личностова структура означава ти да поставяш партньора си пред детето. Защото първо сме ние двамата, а след това ставаме трима и четирима. Колкото и варварско да звучи, във времена на война, пандемии и бедствия хората е трябвало да изберат партньора, защото чрез него те могат да продължат рода ако нещо се случи.
В семейната система има роли. И тук идва важността на разпределението им. Мъжът има свои функции спрямо жената и детето, жената има свои към другите две фигури, а детето е единствено и само дете. Мъжът се грижи аз прехраната на семейството при появата на бебе, защото жената е ангажирана с грижи за него. Мъжът има и ролята на ловец, за да привлече отново към себе си жената. Мъжът поставя границите и правилата при възпитанието на детето. Жената поема грижите за детето, но тя е и партньорка, която трябва да отделя време само и единствено за мъжа си.
Голяма част от семействата се разделят заради разбърканите или неизпълнени роли. Всички сме чували за жени, които се посвещават изцяло на детето и забравят, че на първо място са любими. Възможно най-голямата грешка е мъжът да бъде „изтикан“ в ъгъла и „заменен“ с детето. Напълно нездраво е поведението, при което жената спи с бебето в семейната спалня, а съпругът й остава на дивана в хола, за да не „пречи“. Тук дори не засягам негативните последици за детето, когато порасне и стане възрастен индивид. Напълно нездраво е жената да забрави за соята женска същност, защото мъжът обича и с очите си. Замислете се, така ли изглеждахте на първите срещи с партньора си, както сега, удома с дете на ръце?
Важно е да умеем да виждаме нюансите на любовта. Ако търсим оправдания е много вероятно да ги намерим. Ако вярваме, че партньорството ни никога няма да бъде същото след появата на детето, сме прави. Ако вярваме, че с появата на детето връзката ни ще се издигне на следващо ниво и ще бъде още по-прекрасна, сме прави. Защото всичко зависи от нас, нашите очаквания и цели. Партньорството след децата е различно, защото любовата има различни етапи. Но само от нас зависи как ще преминем на следващото ниво, защото огънят на любовта трябва да бъде подклаждан – преди и след попявата на децата. Иначе е лесно при първия дъжд да угасне.
Кристиана Стефанова – магистър психолог, хипнотерапевт, създател на „Фабрика за щастие“.
Ако сте на подобен житейски кръстопът, не се колебайте да се свържете с мен за лична консултация.
снимка Canva
Вижте повече