Що е то самооценка и как да си я измайсторим?
Около 2.5 – 3 години ние вече имаме съзнанието за това, че сме отделни личности и че притежаваме лични способности, умения и качества. Разбира се, родителите ни, хората, които са близкото ни обкръжение, тези, които полагат грижи за нас, ни помагат да се ориентираме какво можем, какво не и как се справяме.
И тук започва формирането на нашата самооценка.
Ако усилията ни биват валидирани и ценени, а ние – окуражавани и подкрепяни, много е вероятно да изградим представа за себе си, че можем, че сме цении и стойностни. Именно това е самооценката – представата ни за нас самите, отношението ни към нашите способности, качества и външен вид.
Според канадския психолог Алберт Бандура човек изгражда образа за себе си чрез самонаблюдение и опознаване на собствените си възможности, както и чрез сравнение с другите, които наблюдава и най-вече значимите други.
Адекватното интегриране на усещането за собствена значимост и ценност наравно с получената обратна връзка отвън ни изгражда и ни носи удовлетворението, че сме получили желаното признание от другите. В този ред на мисли колкото по-ниски са самооценката ни и вярата ни в самите нас, толкова по-вероятно е да търсим сигурност отвън и толкова по-вероятно е да не я намираме, защото основният ни фокус ще бъде как другите определят стойността ни.
Един от компомнентите, които изграждат самооценката, е социалният – какво казва външният свят за нас, но ако ние нямаме вяра в себе си, няма да имаме вяра и в другите.
Разбира се, не изключвам хипотезата, в която човек е поставен във враждебна среда и в този ред на мисли игнорирането ѝ би могло да е себесъхраняващо.
Самооценката има силна връзка с щастието. Колкото по-уверени сме, че имаме качества и стойност, толкова по-склонни сме да се справяме в живота си, толкова по-удовлетворени и съответно щастливи сме.
Aмериканският психолог Елиът Арънсън е създател на теорията, че човекът е социално животно. Ние живеем в социум, принадлежим към определена група и до голяма степен това определя както представата ни за света, така и представата ни за самите нас и мястото ни в това общество.
Можем да не се съгласим с мнението на околните, особено ако то е целенасочено уязвяващо, принизяващо или увреждащо за нас, но не можем да живеем в изолация, не и ако искаме да се радваме на здрава психика.
Хората, социумът са до голяма степен наше огледало.
Добре е ние да сме изградили здрава самооценка и да имаме реална представа кои сме, какви са качествата и недостатъците ни, какви са личните ни граници – до къде е позволеното и кога започва непозволеното отношение както спрямо нас самите, така и спрямо другите хора, да можем да правим избори, да отчитаме последиците и да поемаме отговорност за действията си. Тръгвайки оттук, ние се „оглеждаме“ в хората и приемаме или не тяхното мнение.
Здравата личностна структура ни позволява да имаме критичност на мисленето и да умеем да отсъждаме правилно и грешно.
Лична преценка е доколко и дали ще приемем общественото мнение или ще градим собствен свят, оставайки верни на вярванията и идеите си. Често се питаме какво ще кажат хората, но това да се опитваме непрекъснато да им угодим, пренебрегвайки себе си и собствените си нужди, е като да се набутаме в костюм, който не ни е по-мярка, но така „трябва“.
Мнозина живеят за това какво ще кажат хората.
Само допреди поколение или две например, хората не са се развеждали, защото това е било морално укоримо, лошо, неприемливо. И са оставали да живеят в неразбирателство, нещастие, болка, дори насилие. Това да правиш компромиси със себе си и автентичните си желания е равностойно на себеунищожение, гарантира разболяване и неудовлетвореност.
Имаме право да бъдем убедени в собствената си правота и да я комуникираме навън през несъгласие, оспорване и аргументация. Случва се хора умишлено да искат да ни увредят, обидят, засегнат, уязвят. Здравата самооценка е тази, която може да ни помогне в такъв момент. Имаме право да не приемаме мнението на другите, така както имаме възможност да откажем да ядем най-омразното си ястие.
Понякога да кажеш „не“ на другите означава да кажеш „да“ на себе си.
Да не приемеш чуждото мнение понякога означава, че уважаваш достатъчно себе си и имаш знанието, че не е задължително да се съобразиш. Да уважаваш чуждото мнение означава да го разбираш или не, но дали ще го приемеш като своя истина е въпрос на избор. Да приемеш чуждото мнение за чиста монета въпреки съпротивите и нежеланието си означава, че вървиш срещу себе си.
Иска ми се да вярвам, че основният двигател на всеки човек би трябвало да бъде да не вредиш на другите, да поставяш високия морал, ценности и уважение на първо място, но, разбира се, тези категории биха могли да имат различни измерения за различните хора.
Градивната критика е нещо много ценно. Ако мотивът на човека отсреща е да помогне, да ни насочи, да сподели различна гледна точка, мисля че е ценно да вземем предвид споделеното.
Умението да се вслушваш в думите е изккючително ценно, а това да можеш да осъдиш за себе си вярното е присъщо на успешните хора.
Когато обичаме и ценим себе си, сме много по-независими от другите.
Да знаеш собствената си стойност, плюсовете и минусите си, е в основата на себепознанието. Ако позволя оценката за личността ми да идва само отвън, на база на мнението на околните, е много вероятно да срещам такива хора, които да затвърждават представата ми за недостатъчност, неспособност, неувереност.
Когато знаем собствената си стойност, наясно сме с това, което сме, и това, което не сме, и намерим центъра си вътре в себе си, можем да поемем отговорност и спрем да обвиняваме и да смятаме, че сме жертва на обстоятелствата и нищо не зависи от нас.
Човек със здрава самооценка няма съзнанието, че е всемогъщ (качество, присъщо на егоцентриците), а има увереността, че може да се справи, дори да срещне предизвикателства.
Как се създава здрава самооценка?
Понеже споменах, че изграждането на самооценка е процес, който започва още в ранна детска възраст, най-добрият вариант би бил основите да са поставени още тогава. Ако все пак това не се е случило поради някаква причина, се захващаме за работа. Добре е да си отговорим на въпросите: „Кой съм аз?“, „Кои са силните ми страни?“, „В какво съм добър?“, „Какво харесвам в себе си?“, „Какво другите ми казват, че харесват в мен?“, „Кои са успехите ми?“, „С какво се гордея?“, „За какво съм благодарен?“.
Като споменавам благодарността, тя е изключително мощен инструмент за повишаване на вибрацията ни, а от там и на самооценката ни. Всеки един от нас може да изброи поне пет неща, за които е благодарен.
Можем да започнем от най-общите като „Аз съм жив“, „Мога да дишам, да се движа, да говоря, да виждам“, „Имам покрив над главата си, храна на масата си, работа, близки“. Добре е да се оценяваме, награждаваме и чуваме. Хубаво е да можем сами да се потупаме по рамото и да си кажем „Добре се справи“, дори друг да не ни го казва. Или пък да се мотивираме сами: „Този път не успя, но положи много услилия. Следващият път ще се постараеш повече и резултатът няма да закъснее“.
Хората, които са наясно с качествата и уменията си са много по-способни да се справят с предизвикателствата, пред които се изправят, а ако не успеят – да анализират поведението и да предприемат различни действия при сходна ситуация следващ път. Нарича се учене през опита.
Личните качества, които всеки от нас притежава трябва да бъдат показвани. Не през „Аз“ егоистичното заявяване, а през самоуважението, самооценката и самочувствието.
автор: Кристиана Стефанова за MamaMia
Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
снимка Canva
Вижте повече
Какво ни причинява стресът?
Телата ни имат способността да се справят със стреса, но когато той се превърне в дългосрочно, хронично състояние, може да има сериозно негативно влияние върху физиката ни.
Мускулно-скелетна система
Когато тялото е под стрес мускулите се стягат. Напрежението в тях е реакция на защита на тялото от нараняване или болка. Обичайно, когато стресът отмине, мускулите отново се отпускат. Хроничният стрес, обаче, привежда тялото в постоянно състояние на защита. Дългосрочното напрежение може да доведе до стресови разстройства.
Милиони хора страдат от хронична болка вследствие от мускулно-скелетни заболявания. Често може да има нараняване, което да причинява болката. Но това, което определя дали човек ще страда от хронична болка е отговорът на нараняването. Хората, които се страхуват от болка или повторно нараняване и които търсят само физическата причина и лек за нараняването като цяло се възстановяват по-бавно в сравнение с тези, които имат умерена физическа активност и са под наблюдение.
Дихателна система
Респираторната система осигурява кислород на клетките и извежда въглеродния диоксид извън тялото.
Стресът и силните емоции могат да доведат до дихателни проблеми, плитко и учестено дишане. Изследвания показват, че интензивен стрес, като загуба на близък човек, може да доведе до астма. Учестеното дишане или хипервентилацията, причинена от стрес, може да провокира паник атаки.
Работата с психолог, който да ви помогне с релаксиращи и дихателни техники, може значително да подобри състоянието на стрес.
Сърдечно-съдова система
Сърцето и кръвоносните съдове са два от елементите на сърдечно-съдовата система, които работят заедно, за да осигурят храна и кислород на тялото ни. Внезапният стрес повишава кръвното налягане, учестява свиването на сърдечния мускул, води до отделяне на стресови хормони като адреналин, норадреналин и кортизол, привежда тялото в режим „бий се или бягай“. Хроничното безпокойство в дългосрочен план води до проблеми със сърцето и кръвоносните съдове, може да увеличи риска от хипертония, инфаркт или сърдечен удар.
Висок риск от сърдечни заболявания се наблюдава при жените в менопауза. Причината е в намаляването на хормона естроген, който е отговорен за способността на кръвоносните съдове да се справят със стреса.
Ендокринна система
Когато сме изправени пред предизвикателства, заплаха или в ситуация извън контрола ни, мозъкът ни започва редица действия, за да задейства стресов отговор. Производството на стероидни хормони, сред които кортизол, често наричан „хормон на стреса“ , е реакция на тялото с цел повишаване на енергийните нива, за да можем да се справим с продължително или екстремно предизвикателство.
Стресът влияе негативно на имунната ни система и е причина за психични проблеми като хронична умора, метаболитни заболявания, депресия.
Стомашно-чревна система
Червата притежават стотици милиони неврони, които могат да функционират както самостоятелно, така и в постоянна връзка с мозъка. Това обяснява способността ни да усещаме „пеперуди“ в стомаха. Стресът може да повлияе на комуникацията между тези органи и да ни направи много по-уязвими пред болката.
В червата има милиони бактерии, които могат да окажат влияние както върху собственото им здраве, така и на това на мозъка. Това може да повлияе на способността ни да мислим и да изпитваме емоции.
Стресът е свързан с промени в чревните бактерии и може да доведе до промени в настроението ни, нервната ни система и риск от дисфункции или болести на червата.
Когато сме под стрес можем да изпитваме засилено чувство на глад и да хапваме доста повече от обичайното или да изгубим апетит. Наблюдава се увеличена употреба на алкохол и/или цигари. Стресът може да повлияе негативно на храносмилането и разграждането на веществата.
Нервна система
Когато сме под стрес или изправени пред опасност тялото активира програма „защита“ , за да ни предпази. Отделянето на хормоните адреналин и кортизол заедно с нервите са причината сърцето ни да започне да бие учестено, дишането да се засили, нивата на глюкоза (кръвна захар) да се увеличат, така че да можем да се борим срещу опасността. След като тя отмине тялото възрвръща баланса си.
Хроничният стрес и излагането на стресогенни фактори за продължителен период от време влияе негативно на способността на организма ни да се върне сам към спокойно състояние.
Мъжка полова система
Продължителният стрес може да засегне производството на тестотерон, което да доведе до намаляване на либидото, еректилна дисфункция и дори импотентност. Изследвания показват, че мъжете, които са преживели две или повече стресови събития в живота си в рамките на една година имат намален процент на мобилни сперматозоиди и по-ниска морфология (размер и форма) на сперматозоидите в сравнение с тези, които не са имали подобни преживявания.
Женска полова система
Стресът може да повлияе на женската меструация като я направи нередовна, болезнена и като промени продължителността на цикъла.
Той оказва влияние върху либидото и репродуктивната система. Стресът може да намали способностите на жената да зачене, да има здрава бременност и раждане.
Овладяване на стреса
Стресът може да бъде намален посредством:
*здравословна социална подкрепа (приятелски кръг, подкрепящо обкръжение, психологическа помощ)
*редовна физическа активност (спорт, ходене пеша)
*адекватно количество сън всяка нощ
Ако сте изправени пред високи нива на стрес, потърсете помощ в лицето на психолог или лицензиран терапвет, който може да ви помогне да идентифицирате стресорите, които оказват влияние на качеството на живота ви и може да ви помогне със стратегии за справяне в ежедневния живот, както и да ви покаже как да подобрите физическото и психическото си благосъстояние.
Ако мислите, че аз мога да ви подкрепя, не се колебайте да се свържете с мен за консултация.
автор: Кристиана Стефанова
Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
снимка Canva
Източник: American Psychological Association
Вижте повече
Как да бъдем жени не само на 8 март?
Ден след празника на жената и в най-женския месец темата за женствеността е повече от актуална.
Как да бъдем жени не само на 8 март?
За съжаление не толкова назад в историята на човечеството жените не са имали (а и в някои части на света все още нямат) правата, които имат днес – да се образоват, да гласуват, да заемат ръководни постове и т.н. Всяко едно ограничение води след себе си желанието за противопоставяне и в този смисъл жените са се борели дълго време да получат равни възможности и права.
Днес повече от всякога жените могат да се справят сами. Ако преди е било невъзможно една жена да е самостоятелна без мъж до себе си, то днес това не е никакъв проблем, а и много дами правят абсолютно осъзнат избор да останат сами, да се издържат сами, да отглеждат децата си сами, да пътуват сами, да изградят дома си сами.
Доказахме, че можем да се справим с всичко, както физически, така и психически.
И от една страна през независимостта, ние получихме възможност да се валидираме като равни, като равноправни.
Къде е балансът в равенството?
В природата има нужда от равновесие. Изведнъж започнахме да не сме щастливи. Да сме прекалено не-зависими, не-достъпни, не-доволни. Всяка една жена носи в себе си женската енергия, независимо от това какво си мисли, какво показва навън, как изглежда и какво е личното й възприятие. Нашата природа е такава. А ние вървим срещу нея. От една страна заради неразрешените си лични конфликти, а от друга заради незнанието ни какво да правим с женската си същност.
Как да спечелим вниманието на един мъж?
Чисто еволюционно жената е била пазителка на дома, тази, която обединява, обгрижва, обича, сплотява, грижи се за топлината. Мъжът е бил ловец, в пряк и преносен смисъл, този, който е изминавал далечни разстояния, за да открие жената или за да осигури препитание в семейството.
Днес ние ловим мъжете. От една страна искаме да бъдем ухажвани, избирани, спечелвани, обожавани, а от друга страна нямаме търпението да останем в женската си сила, да бъдем нежния пол.
Дами, не преследвайте мъжете, колкото и да са ви привлекли. Покажете интерес, комуникрайте, флиртувайте, но недейте да тичате след някой мъж, още повече ако той не проявява любопитство към вас.
Мъжът е ловец, той има нужда да се бори, за да получи това, което иска. Мъжът се привързва през грижата, през възможността да ви „спаси“, да помогне, да ви смени крушката на лампата в банята.
Не правете ремонта на колата сами, не се прегърбвайте с тежките пазарски чанти, не отказвайте помощ, когато някой мъж предлага да ви занесе тубата с вода до колата, не бързайте да си отворите сами вратата на входа, когато наблизо идва съсед мъж, не плащайте сметката в ресторанта, когато мъжът ви е поканил на среща.
Да бъдеш жена означава да можеш да приемаш – любов, подкрепа, грижа, помощ. Не казвайте „Нямаше нужда“, когато някой направи мил жест към вас, не отхвърляйте комплимента с неудобство и не бъдете самодостатъчни.
Преди години работех в основно мъжка среда, където естеството на работата не предполагаше дрескод, различен от широки дънки и удобна тениска, а и малкото дами, които работеха там, на пръв поглед, нямаха афинитет към елегантни рокли. Часовете пред компютъра по-скоро налагаха необходимостта да носиш очила с диоптър, отколкото нежен грим по клепачите.
Но когато дойдеше 8 март ставаше чудо.
Изведнъж, точно в този ден, тези, фокусирани в екраните, небрежно облечени момичета слагаха рокля или пола, гланц на устните и малко руж на бузите, някои отиваха на фризьор, а други си правеха маникюр. Това беше денят на жената, денят, в който обществото празнуваше жената, а те получаваха рози от корпорацията, в която работеха.
Как мислите, дали колегите мъже поглеждха с други очи тези новоизлюпени Пепеляшки? А дали самите те не изправяха някак магично стойката, слагаха по една нежна усмивка на лице, спираха да получат поздрав от някой колега. Тези жени бяха жени. Позволяваха си да бъдат в синхрон с женствеността. И им отиваше. На всички дами ни отива да бъдем в тази си роля. Не защото не владеем и другата, а защото живеем в мир с творението на природата.
Кои са качествата, които ни помагат да бъдем женствени?
Женствено е да си нежна, разбираща, подкрепяща, емоционална, но познаваща себе си, да можеш да носиш с финес както спортен комплект, така и малка черна рокля, да си красива, но естествена, да имаш идентичност, а не да си копие, да се гордееш с качествата си, но и да не се срамуваш от недостатъците си.
Женствеността идва от погледа, осанката, възпитанието, умението да говориш топло и да слушаш внимателно и увереността да стоиш в женската си природа.
Да можеш да си дете и жена, и любовница и домакиня, и професионалист и майка, и силна в слабостта си и независима в мислите си и зависима от любовта си, обичаща себе си и даряваща любов на околните.
Как да се синхронизираме с женствеността?
Жената е сбор от вода, огън, земя и въздух. В този ред на мисли да се грижим за стихиите и да бъдем свързани с всяка от тях.
Имаме нужда да подхранваме „водата“, тоест емоционалността. Можем да се свържем с нея и да я развием отново през вода – дали това ще е вана, басейн, море или океан, това ще ни помогне да „заредим“ емоционалния си резервоар.
Огънят е силата, знанието, усъсъвършенстването. Макар и мъжка енергия, тя дава развитието, успеха, удовлетворението в професионален план. Засилваме огъня през новата информация, обучения, образование, курсове, четене на книги.
Земята е много нужна на жените. Неслучайно през вековете жените са правили различни практики и ритуали, за да се свържат с майката земя, от която черпим женственост и сила. Да се заземим би могла да ни помогне може би най-женската дреха – роклята. Да сме феерични, приемащи и свързани с центъра си.
Въздухът е лекота, нежност. Да свалим товарите от плещите си и да си позволим да летим. И нека не забравяме да бъдем жени всеки ден, не само по празници.
автор: Кристиана Стефанова за MamaMia
Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
снимка Canva
Вижте повече
Защо медитацията може да направи живота ти по-добър?
Хората медитират от хиляди години, като в миналото това е било по-скоро духовна практика, спиритуално изживяване. В последните години „майндфулнес“ теченията или философията за живот в настоящето, с ясно съзнание за всичко, което се случва „тук“ и „сега“, придобиват все по-голяма популярност и днес са популярен начин за спряване със стреса и подобряване на благосъстоянието като цяло.
Нови проучвания за ефективността на медитацията доказват, че тя променя нашия мозък и биология по позитивен начин, подобрявайки както психическото, така и физическото ни състояние.
Какво представлява медитацията?
Тя може да бъде обяснена по много начини. Но най-кратко казано тя е да се научиш да тренираш вниманието си да постига психическо спокойствие, концецнтрация и положителни емоции.
„Майндфулнес“ е най-популярната медитативна техника, която има два аспекта – внимание и приемане.
Вниманието означава да си съзнателен за преживяванията си в настоящия момент. Да си фокусиран в дишането, мислите си, физическите си усещания и чувствата, които изпитваш.
Приемането е да наблюдаваш тези чувства и усещания без да ги категоризираш или съдиш. Вместо да отговаряш или реагираш на мислите и чувствата, целта е да ги осъзнаеш и пуснеш.
Проведени са над 200 проучвания сред здрави хора, които доказват, че медитативните практики са изключително ефективни за намаляване на стреса, тревожността и депресията. Те са успешно средство за борба със болка, зависимости, тютюнопушене и редица други състояния.
Медитативните практики са изключително полезни за хора с депресивна симптоматика, значително подобряват физическото състояние, намаляват болката, тъгата и хроничната умора, повишават имунитета и спомагат за по-бързото оздравяване.
Как работи медитацията?
Как е възможно това да си съзнателен за мислите и чувствата си, да води до положителни промени в тялото?
Специалистите смятат, че това да сме съзнателни за случващото се тук и сега е свързано с физическия отговор на тялото ни на стреса. Хроничният стрес влияе негативно на имунната система и влошава здравословното ни състояние. Намалявайки стресовия отговор медитацията снижава ефекта му върху тялото.
„Майндфулнес“ влияе по два различни начини на мозъка като променя структурата му и активността в зоните, свързани с регулирането на вниманието и емоциите. Учените са доказали, че медитацията помага на хората да се справят с негативните си вявания и мисли, както и с засилените емоционални реакции по време на стрес. Хората, които медитират са много по-способни да се фокусират в настоящето и да не преживяват негативните емоции отново и отново.
Как да започна?
Можете да се обърнете към специалист, психолог или хипнотерапевт или да посетите група за медитации.
За всички дами, които имат желание да повишат самооценката си и да се сихнронизират с женствеността си, заповядайте на 9.03.2023г. на практиката, която организирам в пространството на „Фабрика за щастие“ на ул. Дамян Груев 54 в гр. София. Информация и записвания тук.
автор: Кристиана Стефанова
Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
снимка Canva
Източник: Psychology today
Вижте повече
«Всяка жаба да си знае гьола», всеки да си знае пола
Всички ние живеем в общество, в което (ни се налага) играем различни роли, носим различни маски. Имаме полово определените си роли на мъже и жени, а след това и деца, партньори, родители, професионалисти. Всеки от нас разполага с редица социални маски, посредством които комуникира и влиза в различни роли в ежедневието си.
Нека кажем по няколко думи за женските и мъжките роли. По-скоро ми се иска да говорим за женска и мъжка енергия, защото това е зарядът, който всеки пол носи.
Женската енергия е вода – емоционалност, нежност, сензитивност, грижа, топлина.
Да можем по момичешки да си играем, да се смеем, да сме загадъчни, забавни. Същевременно да можем да създадем уют, спокойствие, да превърнем къщата в дом. Да привличаме емоционално и сексуално, да откликваме на огнената енергия на мъжа. Да се грижим за интелктуалното си и професионално развитие, надграждането на компетенциите си.
И тук правя разграничението, че дори жена, която е избрала да се посвети на дома и отглеждането на децата може да бъде кралица. Да се развива и обогатява квалификациите си, да учи нови езици, да предизвиква интерес с темите, по които има мнение, нещата, които е научила. Всяка една от нас притежава от всички тези качества и е въпрос на желание да ги надгражда и балансира.
Мъжката енергия е огън – сила, стабилност, отговорност, принципност, професионализъм.
Има различни типове мъже и всеки може да комбинира различни роли. Балансът е в развитието на комлексни качества.
Да бъдеш мъжкар означава да можеш да бъдеш както лидер и авторитет, така и любим, на когото емоционалността не му е чужда. Да си устойчив в ценностите си, но и гъвкав в преценките. Да мислиш, но и да действаш. Да си здраво стъпил на земята, но и мечтател, понякога летящ в облаците. Да си организиран, но и да обичащ творческия безпорядък. Да се стремиш към финансови успехи, но и да търсиш духовна извисеност, Да притежаваш силна логика, но да не пренебрегваш интуицията.
Разбира се всяка една дама притежава и мъжка енергия както и всеки един кавалер – женска.
Разпределянето на ролите между половете е в основата на здравото партньорство. Добре е да изговаряме потребностите си и да комуникираме отговорностите по такъв начин, че основите на партньорството да бъдат здрави и да устояват във времето.
Важно е да се чувстваме добре в собствената си енергия и да съумяваме да балансираме тази на противоположния пол. Като дами да можем да носим с увереност женствена рокля и същевременно да се научим да бъдем стилни с широк панталон. Да съумяваме да подчертаваме нежно красотата си без да губим от силата си. Да бъдем професионалисти, без да пренебрегваме личния си живот. Да печелим пари без да се превръщаме мама, която отглежда и издържа партньора си.
Разбира се, в динамикита на съвременния свят е напълно в реда на нещата делегирането на права и поемането на «чужди» задължения, но нека не забравяме поговорката: «Всяка жаба да си знае гьола» или всеки да си знае пола!
Ако до един момент мъжът е бил финансовият стожер в семейството, но поради някаква причина нещата са се променили, няма нищо по-нормално временно жената да поеме «руля» и да застане начело на партньорския кораб. Успешното партньорство е да можеш да поемеш отговорностите на другия, да бъдеш подкрепа и да изведеш кораба от водовъртежа, ако другия има нужда от това. Но не и да поемеш завинаги тежест, която е за споделяне.
Няма лошо да можем да сменим крушката в кухнята ако няма кой да го свърши вместо нас в този момент, но нека не се захващаме с ремонта на колата сами, запретвайки ръкави. Не защото физически или интелеклуално не можем да се справим с това, а за да стоим елегантно в женската си енергия. А колкото до мъжете, доказано е, че те се привързват през грижата, през това да ни помогнат и да ни «спасят». Чисто еволюционно погледнато жената е била отдадена на грижата за децата, а мъжът – на прехраната.
И макар да можем да ходим на лов, нека оставим господата да боравят с лък и стрели.
Нека не отнемаме на мъжете възможността да бъдат мъже – да ни отварят вратата на колата, да платят сметката в ресторанта, да боядисат банята (или да намерят кой да го свърши вместо тях), да сменят гумите на колата или да я закарат на ремонт, да бъдат строги с децата, когато определят правилата.
Нека ценим силата и подкрепата им с искрена благодарност. Да им сипем питие след тежък работен ден, да умеем да слушаме с разбиране за предизвикателствата им в работата, да ги прегръщаме нежно, когато имат нужда да мълчат, да не ни боли глава, когато ни желаят страстно…
автор: Кристиана Стефанова
Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
снимка Canva
Вижте повече
Да чуем какво НЕ ни казва детето
Наскоро пред детската градина станах свидетел на следната ситуация – майка, видимо изнервена, уморена, отегчена и бързаща занякъде и дъщеря – около 5 годишна, която отчаяно се опитваше да привлече вниманието ѝ. Докато чакахме да посрещнат децата момиченцето примрънкваше и приплакваше, използвайки всички свои ресурси да приближи към себе си дистанцираната и хладна жена. Молеше я да дойде да я вземе първа, а майката се сопваше: „Ще дойда последна!“, момиченцето жално питаше: „Ама няма ли да ти е мъчно за мен?“, а жената злобно отвръщаше „Не!“. Този диалог се повтаряше с кратки отклонения на майката, която просъскваше: „Млъкни! Не те понасям! Омръзна ми от теб! Спри да мрънкаш!“ и т.н., на което детето още повече се разстройваше и отказваше да спре да хленчи.
През тези минути, които ми се сториха часове, заради емоционалната тежест, която носеха, се замислих колко често майките (а защо не и татковците) реагираме така (макар и невинаги по чак толкова краен начин), когато сме преуморени, гладни, напрегнати, ядосани и носим товара от собствения си свят.
Колко често всъщност копнеем за време само за нас самите, за тишина и спокойствие, а отсреща идва малката протонова частица, която има изключително много енергия и важна за споделяне информация. Точно в този момент. Забелязвали ли сте как по един магичен начин, обичайно, когато закъснявате, детето си е забравило нещо/доходило му се е до тоалетна/върви бавно и т.н. Как докато се опитвате да се облечете и гримирате, една малка коала се хваща за крака ви и отказва да помръдне. Колко често вечер, когато сложите детето да спи, то изведнъж ожаднява/иска още една приказка/студено му е/хваща го страх от сенките по стената…
Описвам всички тези ситуации, които, макар и привидно различни, носят едно и също послание. О, толкова би било лесно да бъдем родители ако можехме да разшифроваме „кодовете“ на детското поведение и да имаме точния алгоритъм за него.
Всъщност можем.
Ако успеем да прочетем какво стои отвъд мрънкането/неутешимия плач/спонтанното ожадняване/логореята от думи, можем да имаме всичко! Общото между тези поведения е едно – неудовлетвораната физическа или емоционална постребност на детето. Важно е да успеем да „видим“ причината. Тя би могла да е физическа – детето е гладно, жадно, студено му е или му е топло или емоционална – то има нужда да усети нашата близост и топлина.
Бети Лу Бетнър – доктор по философия и автор на книги за родители, говори за формулата на четирите възлови „С“ – потребността от свързаност, необходимостта да се чувстваш способен, съществен и смел. Най-общо казано децата проявават дадено поведение, защото някое или всички „С“-та са били поставени под въпрос. Замислете се колко често ние като родители разклащаме емоционалната стабилност на децата с поведението си.
Ако вземем примера с уморената майка, тя е толкова фокусирана върху собствените си вътрешни потребности (вероятно незадоволени), че въобще вниманието ѝ не може да бъде насочено навън към детето. По този начин с емоционалната си студенина тя разрушава потребността на момиченцето да се чувства свързана с нея, казва ѝ с поведението си всъщност колко несъществена и маловажна е тя и как нуждите ѝ нямат значение. Гарантирам ви, че ако в онзи момент майката имаше коренно различно поведение, мрънкането и плачът щяха да спрат за минута. Ако тя беше клекнала до детето на нивото на очите му (малчуганите ни виждат като едни огромни великани, извисени нависоко, а „слизайки“ на тяхното ниво ни виждат като равни), беше ѝ казала, че я обича, беше я прегърнала и погалила, то детето нямаше да продължи с дразнещото поведение.
Когато влезем в центрофугата на собственото си раздразнение, в комбинация с това на детето и откажем да направим първата крачка, ние, почти сигурно, се превръщаме в губещата страна – плачът и тръшкането ще се задълбочат, а ние ще се изнервим още повече.
Децата имат дадено поведение, защото искат да провокират някаква активност от наша страна. В това число дори копнеят да ни докарат до нервен изблик, съпроводен с крясъци, просто, за да насочат фокуса към себе си, сакаш казвайки ни: „Ехо, аз съм тук, виж ме!“.
Представете си взаимоотношенията родител-дете като слънчевата система. Детето е слънцето, а планетите се разсейват и забравят да се въртят около него. Ами и вие бихте се опитали да привлечете вниманието им обратко към себе си.
До определен период от психо-емоционалното си развитие, децата имат потребността да бъдат нашият център. Това да се чустват свързани с нас, като съществена и важна част от семейната система, осмисля съществуването им. Децата имат потребността да знаят, че чувствата им се ценят и не е без значение това, което преживяват. Неутешимият истеричен плач, който не е докоснал душата на родителя и не е провокирал прегъдка или топла дума, ранява крехката детска психика. Посланието, което хлапето получава е, че светът е безразличен към страданието му, следователно към него.
Детето има нужда да се чувства способно да пробва, дори когато способностите и уменията му не му позволяват да извърши дадено действие. Всеки, който е неблюдавал колко настървено може да бъде детето, което се опитва да си обуе чорапа или да си закопчае ципа на якето, знае колко много може да го ядоса собственият му неуспех. Децата го преживяват като провал и неспособност за справяне.
Ето тук идва нашата роля на помагачи, но не и преки извършители на действието. Окуражаваме го с думи, ако има нужда показваме, но даваме поле детето да опитва колкото е необходимо докато не се справи успешно. И макар често да ни идва да направим нещото сами, защото ще отнеме секунди, е добре да оставим детето да пробва. В противен случай негласно му казваме: „Ти не си достатъчно добър, няма да се справиш, дай на мен-всемогъщия“. По този начин научаваме детето, че трябва да се отказва при всеки неуспех и то ще започне преживява провала като обичайно явление.
Позволявайки им да изпробват ние затвърждаваме тяхната същественост и необходимостта им да знаят, че има смисъл от тях.
Позволявайки им да опитват, ние ги подкрепяме да бъдат смели.
Затова, моля ви, родители, вслушвайте се в това, което НЕ казват децата ви, бъдете отворени и отговорни за техните нужди, ценете малките им успехи, окуражавайте новите им умения. Отделете две минути за прегръдка и целувка, дори когато бързате за важна среща. Прочетете още една приказка за лека нощ. Изслушайте с грижа това, което има да ви сподели детето. Малките жестове оставят най-голяма следа в сърцето ни.
автор: Кристиана Стефанова за MamaMia
Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
снимка Canva
Вижте повече
„Tърся си половинка!“: Стереотипи и роли в партньорските отношения
За мен беше интересно да разбера, че думата стереотип идва от старогръцки: „стереос“/“твърд“ + „типос“/“отпечатък“. Твърдите отпечатъци от нашите мисловни оценки ни карат да мислим стериотипно, правейки обобщаващи съждения и генерализации.
На невропсихологично ниво този процес се случва за няколко милисекунди, несъзнавано, и е мощен механизъм, който използваме. Поглеждаме някого и мозъкът ни анализира възраст, пол, раса, социален статус, заплаха ли е или не е, какви качества притежава. Нашият мозък обича да си създава преки пътища за действие, за да пести енергия – в случая едно от последствията е да прилагаме стереотипи дори и без да искаме да го правим.
Чак след като сме категоризирали някого на инстинктивно стереотипно ниво, в мозъка ни вече се включват и рационалните/логически пътища, които в зависимост от опита ни и моралните ни ценности, възпитанието, което сме получили от родителите си опровергават или потвърждават стереотипа, в който сме поставили някого. Ще дам такъв пример: много вероятно е ако видим тъмен мъж в неосветана улица в краен квартал в Мексико сити да помислим, че той е опасен, да се уплашим и да бъдем нащрек да не ни се случи нещо, отколкото да предположим, че той е хирург, който се прибира от нощна смяна в болницата. Така работят стереотипите като много често ни подвеждат, замъглявайки реалната ни преценка за човека, пречейки ни да го видим като уникална вселена.
Има различни видове стереотипи, едните, от които са половите.
„Жените са по-емоционални“, „Жените не могат да шофират“, „Жените, които нямат деца, сигурно имат някакъв проблем“. При мъжете най-често имаме вярванията, че те са силни, не са чувствителни, мъжете никога не плачат, че те са финансово стабилните и се грижат за прехраната в семейството.
Стереотипите често водят до проблеми във взаимоотношенията.
Неизказаните очакаквания, рамките, в които сме поставили човека, ни пречат да го видим такъв какъвто е в действителност – уникален и неповторим. Много често при мен идват жени, които казват: „Той е типичен мъж, как не се сеща от какво имам нужда, колко пъти трябва да поватарям, защо не се сеща сам“.
Партньорските взаимоотношения са жива система, която има нужда да бъде настройвана. Най-мощният инструмент е комуникацията. Когато се научим да изказваме това, от което имаме нужда, можем да имаме хармонична връзка. Много често в началото на една връзка всичко върви по мед и масло. Хормоните бушуват в нас, страстта ескалира във всякакви ситуации, имаме усещането, че летим. Партньорът ни е най-красивият, най-милият, най-нежният и внимателен човек. С течение на времето, обаче, нещата се променят. Имаме очаквания, че човекът до нас трябва да бъде идеален, да се държи по определен начин, да има конктретно поведение и когато това не се случи сме разочраровани.
Преди да говорим за ролите в партньорството, да кажем няколко думи за ролите, които има всеки един от нас.
На първо място ние се раждаме и автоматично получаваме ролята на деца. Това е роля, която носим до края на живота си, дори когато родителите ни ги няма и практически не сме деца. Тази роля е изключително важна, защото я пренасяме и в партньорствата си. Когато сме имали травматични преживявания в детска възраст, много вероятно е да сме останали в тази своя роля дори като зрели хора.
И тук идва бедата.
Влизаме във връзка не в ролята си на мъж или жена (ролите, които придобиваме, порасвайки и достигайки полова зрялост), а в ролята си на ранено дете. А какво иска едно наранено дете – някой да се грижи за него, да бърше сълзите му, да го обича безусловно каквото и да прави, да го прегръща и защитава, да му прощава всеки каприз. Да, ама не!
Безусловна любов получаваме само от родителите си. И ето тук идва бедата. Партньорът ни не може да ни обича така. Докато не излекуваме нараненото си вътрешно дете, ние няма да можем да градим здрави партньорства. „Аз бях сърдита, а той нищо не направи.“ Да, всеки сам е отговорен за личните си преживявания и ако очакваме някой да ни спасява всеки път, в който сме изпаднали в емоционална дупка, ще бъдем разочаровани.
Ужасявам се всеки път, в който някой каже: „Търся своята половинка или намерих другото парче от пъзела“. Ако ние не сме цели изначално, а счупено парченце, което търси цялостност навън, нещата няма да се получават, все ще е залепено. Здравата връзка изисква здрава основа, център. Едва когато всеки един от нас намери своя център, има своята основа, може да гради дом на любовта с друга цялостна личност.
За съжаление никой не ни учи на емоционална интелигентност. Даже напротив.
Когато сме деца и имаме пристъп на гняв, ни учат, че това е лошо и трябва да го избягваме: „Не викай, не хвърляй, не удряй, не обиждай“.
Когато сме тъжни ни казват: „Стига си ревал, какво хленчиш, я се стегни!“.
Когато сме радостни и се смеем силно, ни казват да сме по-тихи.
И ето така нашите емоции остават потиснати, неразбрани, потушени като опасен пожар. И така години наред ние учим урока, че емоциите трябва да се потискат. След това влизаме в партньорства и не можем, не знаем как да комуникараме на емоционално ниво, в резултат на което нуждите ни остават неудовлетворени, също като на онова хлапе, което плаче от страх, но бива смъмрено. И така, наранените ни вътрешни деца се губят и не могат да открият на пъвро място себе си, а след това и партньор.
Когато някой дойде на консултация при мен и ми каже: „То вече няма мъже“ или пък „Няма жени“, аз винаги казвам следното – „Знаеш ли, че населението на света е 8 милиарда, около 50.5% са мъже 49.5 жени. Вярваш ли, че сред тези 4 миларда има възможност да съществува партньорът, за който мечтаеш?“.
Здравото партньорство се базира на съвместимост на интелектуално, емоционално и сексуално ниво. Ако не можем да комуникираме, ако изповядваме различни ценности и нямаме сходен морал, нещата най-вероятно няма да се получат. Ако емоционално не можем да откликнем на нуждите на другия, не говорим на неговия език на любовта, ако балансът на даване и получаване и взаимният обмен са нарушени, нещата най-вероятно няма да се получат. Ако в сексуален план не се чувстваме щастливи, имаме притеснения, задръжки и не изпитваме удоволствие и удовлетвороност, много е вероятно нещата да не се получат. Ако общата енергия на връзката е разпределена неравномерно, например само можем да правим секс с партньора си, но не и да комуникираме с него или обратното, без емоцинално-афективно свързване, рано или късно нещата ще се разпаднат.
Съзнателност, отговорност и много работа – както вътрешна, индивидуална, така и обща-в името на партньорството.
автор: Кристиана Стефанова за MamaMia
Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
снимка Canva
Вижте повече
Джънк храна и смартфон – това ли е плажът на децата днес?
Почивката по родното Черноморие е като енциклопедия за знания в много житейски области. Успявам да си сверя часовника както за взаимоотношенията между партньорите, така и за темите, които вълнуват българина, възпитателните методи на родителите, модата в плажния аутфит и културата на хранене на плажуващите.
Наблюдават се основно три вида родни туристи – семейства с деца, които се опитват да вземат глътка въздух от натовареното ежедневие в града, млади гаджета, чиито хормони бушуват и градусът на страстта надхвърля този на нагорещения по обяд пясък на плажа, и свободни сърца (и момичета, и момчета), които търсят любовта (под някаква форма).
Хората под 30 обикновено се вълнуват дали ще успеят да си запазят места на бара за онзи мега як диджей, който пуска в петък вечер в плажния клуб.
Хората над 30 се питат има ли смисъл да гласуват или е по-добре да емигрират, обсъждат какъв гадняр е шефът заради обещаното увеличение на заплатите, което се забавя още един месец и какви смотаняци са ония приятели, които избрали да почиват в Майорка, вместо да дойдат с тях в Созопол.
Сингълите се чудят дали са легнали по най-грациозния начин на плажната хавлия, така че отникъде нищо да не виси, а пресата да бъде добре очертана. Последните при излизане от морето се движат на забавен каданс като в кадър с Памела Андерсън или Дейвид Хаселхоф от „Спасители на плажа“.
Моето внимание винаги е насочено с огромен интерес към родителите с деца.
Те са особен контингент от хора, които могат да те научат на толкова много неща и най-вече на това какво НЕ трябва да се прави.
На първо място, особено интересен е подходът към малчуганите. Тук таме има някоя мама или татко, които са фенове на Мария Монтесори и носят със себе си ръчно направени играчки от руло тоалетна хартия, цветни топчета и картинки на животни вместо дежурните кофички, лопатки, топки и басейни, но повечето са „традиционалисти“ и не приемат тези модерни течения в отглеждането и възпитанието на децата.
Така например наблюдавах един татко, които държеше на режима на 4-годишната си дъщеря и това тя да спи на плажа и когато стана време, просто ѝ даде един телефон и каза: „Заспивай!“ със сериозен тон. Момиченцето се сви на кълбо и беше готово да изпълни заръката на татко си, когато след 5 минути той дръпна мобилното устройство от ръцете й, удари й един шамар по дупето и й каза: „Абе, аз на тебе казазх ли ти да заспиваш?“. Детенцето естествено се разплака, но явно страхът от по-нататъшните действия я накара бързо-бързо да затвори очи. За агресията (вербална и физическа) дори няма да отварям скоба тук, но като психолог, родител и човек остро осъждам всяка една такава проява.
На следващо място идват хранителните навици.
Разбира се, намират се родители, които носят със себе си кутии с плодове и супа, но повечето разчитат на бързите въглехидрати. Изкючителен интерес предизвикаха у мен две приятелски семейства, които заедно се бяха погрижили за обяда на общо четирите си деца. За „основно“ имаше голям избор от храни, включващи чипс, бисквити-животни (?!), баница, милинки и гофрети, а за десерт – кекс, желирани бонбони и газирани напитки. Разбира се децата бяха изключително щастливи от богатото меню и се чудеха кое от тези кулинарни изкушения да уважат, така че нито една от общо двете майки да не се почувства обидена, че някой е предпочел печивото на другата.
Хора, какво ви става? Защо лесното е изборът, който правите, обричайки на сериозни проблеми децата си? Чели ли сте някога съдържанието на опаковките с бисквити? Без претенция за високо научно ниво по медицина на храненето, но от средно ниво на интерес и информираност знам, че броят на мастните клетки се формира в детството. Тоест ако едно хлапе страда от наднормено тегло, много вероятно е то да се превърне в затлъстял възрастен.
Едната страна на избора на храни е здравословната. Редица проучвания доказват връзката между затлъстяването и социално значимите болести. Доказана е вредата от трансмазнините на клетъчно ниво. Висококиселинната среда в тялото е предпоставка за формирането на злокачествени образования. И т.н., и т.н. Пакетираната храна разболява нас и децата ни. Точка!
На следващо място, но не по значимост, е отражението върху психичното здраве на децата. Живеем във визуален свят, където красивото е хармоничното. Въпреки съвременните течения, маркетинговите трикове на големите корпорации и появата на плюс сайз моделите, обществото, в което живеем, е скептично към дебелите хора. Не ме разбирайте погрешно, тук изключвам медицинските причини за наднормено тегло поради заболяване, има прекрасни като душевност пълни хора (изключително близък на сърцето ми човек е размер XXL), но визията, за съжаление, е все така водеща в днешния свят.
Само децата могат да бъдат толкова болезнено откровени в комуникацията. И, вярвайте ми, жестоки що се отнася до различната визия. Всички ние сме виждали, а някои сме преживявали емоционални травми, причинени от думите на някое дете. И в този смисъл „слон“, „прасе“ и други сравнения с животинския свят са най-незначителното, което може да рани душевността на едно дете със затлъстяване.
Моля Ви, родители, мислете! Купете плод вместо бонбони, направете сладолед от замразени банани, сварете картоф и тиквичка, пригответе таратор. Залогът са здравето и психиката на децата ви! Бъдете отговорни!
автор: Кристиана Стефанова за MamaMia
Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
снимка Canva
Вижте повече
Сравнението като сигурен начин за провал
Сравнението е част от живота ни от самото ни раждане. Още от появата ни на този свят биваме сравнявани с другите около нас. По-висок, по-тежък, с повече коса, с по-светла кожа и т.н. неусетно започваме да функционираме в един свят на сравнения. За това, разбира се, помага цялата ни среда, включително и собствената ни майка, за която по презумпция сме най-красивите, най-умните и най-добрите.
В ролята на майка, обаче, всяка жена неусетно или напълно целенасочено сравнява своето дете. Чисто психологически имаме нужда от тази база, за да разберем къде сме ние, дали сме по-малко или повече в сравнение с другите. Какво се случва обаче в практиката? Сравнявайки се, ние постепенно подриваме собственото си/това на детето си самочувствие.
Вече няма спор, че бебетата са в състояние да възприемат думи и да ги запечатват в съзнанието си още от утробата. Доказано е, че по време на пренаталното си развитие плода „разбира“ посланията, идващи от външния свят – ако мама е тъжна, напрегната и нейните хормони на стреса са редовно в пикови стойности, бебчето също преживява подобни емоции и изгражда представа, че светът навън е едно враждебно място. Знаем, че бебето познава гласа на мама още от корема, а думите, с които тя облича посланията си към него са най-силните внушения, които получаваме, послания, които могат както да лекуват, така и да разболяват.
Всички знаем за силата на майчината милувка и как тя лекува всичко – от охлузено коляно до висока температура.
Имайки цялата информация за вербалната и невербална комуникация, ние все пак неглижираме посланията, които отправяме към своите деца.
Всички майки, които са прекарали поне един ден в парка, задължително са били обект на въпроси за възрастта на детето, килограмите му, прохождането му, режима му, уменията му, говора му и т.н. Това нескрито любопитство между себеподобни често може да доведе до огромни негативни последици. Всички ние имаме нужда да сравняваме. Сякаш това ни дава успокоение, че, ето, ние/детето ни сме достатъчно добри.
До какво обаче води всичко това?
Освен, че е начин да си свериш часовника, лесно можеш да попаднеш в капана на собствената си разклатена самооценка. Защото, когато гледаш само навън, е много лесно да се окаже, че ти липсва нещо.
Още по-вредно е цялото това сверяване на информацията що се отнася до децата. Те са вербални същества и много добре разкодират информацията. Ако едно дете постоянно чува как вие го сравнявате с другите, е много вероятно да възпитате един вечно търсещ одобрение отвън и неудовлетворен от себе си възрастен.
Ама това детето проходило на 9 месеца, онова говорело цели изречения на 1 година, третото пък можело да брои до 10 още в яслата… Моят въпрос е: „И какво от това?“. Хората сме различни. Неслучайно един избира да стане лекар, а друг адвокат. Защото единият е добър в биологията, а другият в историята. Това значи ли, че юристът е по-малко кадърен от доктора, защото няма неговите компетенции?
Много е важно човек да има адекватна база за сравнение и трезва преценка за нещата, които го заобикалят. Веднага се сещам за Маугли, който оцелявал в джунглата. Горкият, нито можел да бяга като пумата, нито да пее като птицата, нито да скача на големи разстояния като маймуната, нито да изяжда толкова храна като лъва, проходил е доста по-късно от мравката и така и не се е научил да лети…
Ние сме каквито сме.
Да, можем да положим усилия да научим повече, да развием потенциала си, да изглеждаме по-добре, да сме по-добрата версия на себе си, но не можем да бъдем други. И това да се опитваш през сравнението да се доближиш до някой друг и да не успееш, е сигурен фактор да се чувстваш неудовлетворен и нещастен, защото винаги ще има някой по-добър от теб.
Не ме разбирайте погрешно, стремежът на човек да надгражда и винаги да гледа напред и нагоре е двигател на просперитета. Но ако не можеш да летиш, това не означава, че не можеш да станеш най-добрия пилот на самолет. Хубаво е да хвърляме по едно око наоколо, но да не забравяме да поглеждаме и навътре в себе си, за да видим собствената си ценност и уникалност.
автор: Кристиана Стефанова за MamaMia
Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
снимка Canva
Вижте повече
Война?!
В навечерието на Задушница си мисля за баба – изключителна жена, която за невисокия си ръст и миловидно закръглено лице притежаваше завидни организаторски умения, особено за мъжката половина от рода. Отиде си на 91 и до последно наред с телевизионните сериали следобед четеше книги. Винаги ме впечатляваше това, че недовиждаше някоя черупка в орехите, но четеше без очила и ме молеше да й купувам нови заглавия.
Тази дребна женичка беше преживяла много и беше пълна с истории. Завинаги се е запечатало в съзнанието ми това, което ми разказваше за времената на война. Ходела пеша на училище от „Хаджи Димитър“ до Търговската гимназия в „Лозенец“. Тогава често се чували сирени и хората се криели в убежища. Близо до тяхната къща паднала бомба. Описваше жестокия тътен и грохот, който чули със семейството й. Обичах да слушам тази история, защото тя винаги завършваше по един начин: „Вие, днешните деца, сте щастливци, че никога няма да преживеете това!“
Уви, вече не сме деца, но го преживяваме.
Няма по-грозно от лицето на войната. Защото там човекът е без стойност, превръща се лесно в бройка, броя на загиналите. И макар съвеременните войни да са различни, те са също толкова грозни, безполезни, безмислени, ненужни. Как стана така, че в привидно цивилизования и развит технологично свят се случва подобно нещо? Детето в мен не иска да повярва, че човешки съдби са в плен на плановете на големите политици. Ама нали в правовите държави ние хората избираме управниците, овластяваме ги, за да ни представляват по най-добрия начин?!
Мислехме, че Covid 19 е новият вид война. Заключихме се вкъщи, за да се спасим от опасния вирус. Спряхме да виждаме близки, родители, приятели. Страхувахме се. Невидимият враг, срещу когото беше изправено човечеството го направи още по-опасен противник. Но свикнахме с него. Някак се научихме да живеем отново. Страхът поотшумя, макар че продължихме да гледаме криво всеки, който си позволи да се изкашля в присъствие на другиго. Говоря за Covid в минало време не защото ти е отишъл, а защото днес страхът от него бе нахално изтикан назад от страха от война.
А той идва въоражен с куп допълнителни екстри. Идва с куп неизвестни. Войната идва да принизи човешкия дух до стремеж да покрие базовите си нужди. И от полета на душата и възвишените мисли се връщаме тук и сега, с въпроси:“Ами сега накъде?“. Цените хвърчат все нагоре, а доходите ни бавно се топят. И ето, че сме изправени пред най-страшното-човек да убива човека.
Вчера говорих с потомък на наш сънародник в Украйна. Разказа ми как са хората там. Говореше на завидно правилен и съвременен български език и накрая завърши така:“Кътайте се“. Това стопли душата ми. Красив е нашият език. Има топлина и загриженост в думите. И ни остава това – да кътаме в някое кътче надежда, надежда, че всички ще бъдем добре.
автор: Кристиана Стефанова за MamaMia
Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
снимка Canva
Вижте повече