За гнева (с любов)
„Много често се гневя, ядосана съм, всичко ме дразни, направо ми иде да…“ – споделя ми моя клиентка. „Дразнят ме родителите ми, майка ми постоянно дудне и ме натоварва, понякога ѝ крещя, но знам, че не трябва така“ – довършва тя и усещам как гневът и чувството за вина от него я „захапват“. „Детето много ме дразни, напоследък въобще не ме слуша и трябва да крещя, за да ме отрази. Но той не заслужава това, искам да съм добра майка“.
И отново сълзи от болка понечват да се настанят в очите ѝ, но думите напират: „И мъжът ми много ме дразни, вечно е уморен и все работи, става и ляга с лаптопа си и пак трябва да повтарям, че лампата в хола е изгоряла и не я е сменил. Докато не почна да крещя, че все се налага да напомням не се сеща…но той не заслужава това, полага много усилия да сме добре, прави всичко за нас.“ – Отново усещам болката и прииждащите сълзи, вътрешната борба между гнева и вината.
От трите изречения чувам основно думите „крещя“ и я питам „Лилия* (името е сменено), за какво крещи душата ти?“, разплаква се. Да, най-често, когато устите ни крещят, те са инструмент на душата. Натрупаното вътрешно напрежение е взело връх и единственият начин да бъде освободено е просто да излезе навън под формата на крясък.
Имаш право да си гневна. Имаш право да си ядосана. Имаш право да кажеш, когато нещо ти идва в повече. И имаш право да потърсиш подкрепа.
Гневът е една от онези емоции, които често са ни забранявали като деца. Може би всеки от нас има мигновен спомен в главата си за такава ситуация, в която е бил много ядосан, но някой авторитет му е казал, че това е лошо. Например сестра ти е счупила любимата ти играчка и ти си ужсно гневна, но мама или татко са те смъмрили, че все пак си кака и не е редно да се сърдиш, все пак си по-голяма. Недей си Боже да си „прекалила“ и освен забраната на тази емоция, да си отнесла и някое наказание заради „лошото“ си поведение и „негативните“ си емоции.
Всички ние имаме еднакви емоции и чувства без значение дали сме малки или големи. И отхвърлянето на някой негативен порив, защото си „голям“, е безпредметно.
Няма позитивни или негативни, няма лоши, добри, лесни или трудни емоции. Има емоции, с които не сме се научили да се справяме. Така както, ако никой не беше полагал усилия да ни научи да караме колело, а и ние самите не се бяхме потрудили, нямаше да знаем как се случва то, така няма как без обучение, опит и усилия да знаем какво са емоциите и как да се справяме с тях.
Порочният кръг изглежда така – родителите ни са били научени да „бягат“ от лошите емоции, та как да обяснят на нас как да се справяме с гнева.
Когато не познаваш нещо, най-лесно е да го отречеш.
„Няма извънземни!“ – казват. Аз не съм сигурна, че това е така, защото не съм изучила темата, не познавам морфологията на нито една планета, не се интересувам грам от биологията на различните видове, никога не съм мечтала да съм космонавт, не съм положила грам усилия в посока обогатяване на познанията си по въпроса и нашите никога не ми поволяваха да пробвам да се изстрелям нависоко от някое дърво, за да се опитам да стигна в космоса и да се убедя сама, че няма извънземни.
Същото е и с непознатите, забранените, лошите емоции. Как да ги познаваш и да знаеш какво представляват, след като никога не са ти давали възможност да ги опиташ?
„Лилия, знаеш ли какво е гневът?“ – питам моята клиентка.
„Това, което никога не ми позволяваха да изпитвам като дете.“– отвръща с осъзнаване и тъга тя. „Ами как тогава да не ти идва да крещиш и след това да съжаляваш, когато го направиш, след като ти не си научена как да се справяш с непознатата забранена емоция“ – отвръщам с дълбоко съчувствие.
Повечето от нас си носят този товар от дете. Всеки от нас е мразел поне малко някой от родителите си в такъв момент или в някой друг, в който нещата, за които сме копнели, са ни били отказвани или забранявани. И понеже психиката ни, научена през правилата за социално приемливо поведение, впечатала думите, че е непростимо да мразиш собствените си родители, няма друг инструмент за справяне с гнева, го трансформира в чувство за вина… „Аз съм ужасен човек, щом мразя родителите си.“
И ето как центрофугата от „неприемливи“ емоции ни върти във всяка една житейска роля – на деца, родители, партньори.
Гневът излиза навън през крясък, а последиците се трансформират в чувство за вина.
И се мразим и се гневим на себе си и се лутаме в порочния кръг. А можем да се погледнем, да се чуем, да се приемем и да се обикнем. Да, имаме право да се гневим – животът, който живеем, ни предоставя безброй възможности да го случваме всеки ден. Имаме право да сме тъжни. Имаме право да сме ядосани, имаме право на емоции от целия спектър. И това е човешко. Позволи си да изпитваш всички с приемане. Гневът не е лош. Любовта не е била „фалшива“. Страхът не е бил неоснователен. Нещо ги е породило и е добре да бъдем съзнателни за това какво стои в основата на дадена наша реакция. И можем да комуникираме и да споделим. И да си позволим да бъдем хора – с пълния спектър от цветове.
автор: Кристиана Стефанова за MamaMia
Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
снимка Canva
Вижте повече
Въпросът дали ще имаш деца е политически
Майка съм на дете в яслена възраст, работя и се старая да балансирам между ангажиментите си на партньор, родител и професионалист. Мечтаех за това да имам дете и съм благодарна, че ми се случи, въпреки отлагането поради ред причини, сред които и финансови такива. Последното е тема на много от съвременните съзнателни хора, които са наясно, че „любовта си е любов, но хлябът е с пари“ (или нещо подобно).
Да, аз съм дете на прехода и прекрасно знам, а и си спомням, че понякога нямаше хляб, друг път в ЦУМ имаше два чифта гуменки по празните рафтове, едните 32 размер, а другите 41 и някак ни отгледаха и изучиха, и станахме хора напук на тая мизерия, но личното ми мнение е, че се живее добре, когато не се налага да мислиш за прехраната, облеклото си и ежедневните си нужди. Днес искаме децата ни да са сити – физически и духовно, интелигентни – академично и емоционално и да не се налага да износват почти скъсаните кецове на втория си братовчед. Да, искаме повече за децата си, а това струва пари.
Предучилищното образование става задължително от 4 годишна възраст. Чудесно!
Няма да ми се хайманосват децата да играят на народна топка и ластик до късни доби! Да залягат над учебниците още от раждането! Все пак обществото ни има нужда от образовани, интелигентни и активни хора, които да вземат в ръце тая държава, че ни затриха! Ноооо, тук идва „уловката“: как ще се образоват предучилищно тези дечица, имали не-късмета да се родят в столицата? Места в детските градини няма. Темата я дъвчем от има-няма 10 години и става все по-наболяла, защото всяка година броя на децата, които не са класирани за общинска детска ясла/градина е между 8000 и 10 000.
Моето дете е в системата за кандидатстване от раждането си и втора поредна година не печелим лотарията. Аз имах потребност да работя по-активно, а тя – нужда от социални контакти, защото те са в пъти по-интересни отколкото мама да е шут, аниматор, треньор и т.н. И поради липсата на друга възможност ходи в частна институция. В София месечните такси са между 800 и 2200лв., нашата е по средата. Имам право на компенсация обаче, защото детето ми не е прието в общинска градина. Едни 413лв., която държавата в лицето на общината изплаща.
Правиш някаква сметка и си викаш „Излиза горе-долу някак“. Да, ама не.
Тази МЕСЕЧНА целева помощ идва от дъжд на вятър или по-конкретно на всеки 3-4 месеца. Чувството ми за справедливост роптае. Е нали всеки месец плащаме такса и е логично да получаваме и компенсация за нея?! Беглите ми познания на Конституцията на Република България ми напомнят за правото на всяко дете на достъп до образование. Тоест, излиза, че държавата ме задължава да пусна детето си на градина на 4г. (предполагам, че подлежа и на санкция ако не го направя), не ми осигурява място къде да се случи това, но пък ме компенсира с около 1/3 от таксата в частна институция. Fair enough, ама месеци по-късно?
Решавам да взема нещата в свои ръце и да питам.
Свързвам се с общината, казват: „Няма пари“, питайте МОН или МЗ (яслите са към тях). Питам тях, викат: „Няма пари, идват от МС“. Пиша на Омбудсмана и месец по-късно, днес, ми се обажда една безкрайно мила дама от Администрацията му и ми казва: „Госпожо, въпросът е политически“. Мислихме, мислихме двете какво, аджеба, да направим, като въпросът дали да имаш деца и къде да ходят на градина е политически и накрая стигнахме до извода да питаме пак МОН, Общината и арменския поп.
Викам: „Аз ги питах вече, дайте да пием по една студена вода и да благодарим на Вселената, че ни свърза да си поговорим много мило в този ден (наистина без грам ирония, дамата, която ми обясни, че е баба и София е ужасен град за гледане на деца и внуци, наистина се опитваше да помогне). Затворих телефона със смесени чувства – смятам, че будното гражданско общество трябва да държи отговорни и да задава въпроси на властимащите, администрацията и служителите ѝ, но толкова се отчайвам, когато чуя: „Еми, няма какво да направим, въпросът е политически“.
Пих една студена вода, поех дълбоко въздух и си казвах: „Кристиана, поне детето ти е щастливо, макар решението за появата и бъдещето му да е политическо“.
автор: Кристиана Стефанова за MamaMia
Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
снимка Canva
Вижте повече
Моля, задъжте си мнението!
До всички хора!
Не се чувствайте длъжни да изказвате мнение, когато не Ви питат, особено пред непознати хора.
Избягвайте коментари, свързани с външния вид и персоналните избори на човек, особено ако той е непознат.
Не задавайте въпроси, чиито отговори не Ви касаят, а са плод единствено на Вашето любопитство. Всеки има право да бъде такъв, какъвто пожелае, стига да не вреди на друг.
Вашите очаквания за това как трябва да изглежда или да се държи друг са си Ваши, задръжте ги за себе си, особено ако става дума за непознат.
Да замълчиш и да премислиш каквото имаш порив да кажеш, е зрялост, особено пред непознат.
Има граници, които е добре да не преминаваш.
Нямаш право да попиташ жена, която няма деца, кога планира да има, може това да е най-голямата й мечта, която не се сбъдва поради ред причини.
Да попиташ жена, която има едно дете защо няма второ, може да е болка в раната й ако е изгубила възможността да има друго…
Да попиташ на колко години е дете и да коментираш интелектуалното му или физическо развитие, може да е неуместно предвид това, което не знаеш от историята на човечето.
Или всичко това да не носи никакъв негативен заряд или травматизъм за човека, но просто НЕ Е твоя работа!
УВАЖАВАЙ личното пространство и граници на хората!
С уважение,
Криси
автор: Кристиана Стефанова за MamaMia
Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
снимка Canva
Вижте повече
Родословното дърво и родовата травма
Всеки от нас принадлежи към своята семейна система, част е от дървото на живота на своя род. В родовото психично пространство има невидими нишки, които ни свързват един с друг, с родословното дърво. Дори поколения назад, дори с хора, които не сме виждали на снимка. Това е силата на корена, на кръвната връзка. И е прекрасно, че я има тази система.
Замислете се – всички тези хора преди нас са направили възможна нашата поява на бял свят и благодарение на тях сме днес тук. Представете си цялата информация, познание и мъдрост, която носим от поколенията преди нас. Буквално сме едни много update-нати софтуери, които имат знания от столетия назад.
Мислете за родословното дърво, от което сте част, като за извор от информация, умения и компетентности, от който можете да черпите подкрепа, помощ.
Дори когато не познаваме дедите си, дори когато не сме срещали биологичните си родители, ние пак носим тяхната сила в себе си. Прекрасно е да я използваме по позитивен начин.
Ако възприемаме родословното си дърво като извор на знания, е много по-лесно да минаваме през предизвикателствата на живота тук и сега, защото имаме неизчерпаеми ресурси, благодарение на генитичната и информация, която носим. Ние сме едновременно майка си, баща си, леля си, чичо си, дядо си, баба си, прадядо си и прабаба си и т.н. Носим тяхното ДНК.
Важно е, обаче, да не попадаме в клопката на вредната и сляпа лоялност, прегръщайки чужди страхове, поведения, концепции за живота.
Добре е да сме съзнателни за тези обвързаности и принадлежности, които ни пречат сами да творим живота си и да правим своите избори. Добре е да сме наясно ако сме прегърнали чужд житейски сценарий. Говоря за всички тези страхове, наслагвани поколения наред. За тези вярвания (за мястото на жените, за семейството, бременността, раждането, децата, философията за живота), които ни вредят и ни карат да живеем по чуждия сценарий, по „утъпканата“ пътека, по „познатия“ начин, вместо да градим като първооткриватели своя път.
Имате ли такива поведения и вярвания в живота си, които сляпо подкрепяте, макар да усещате, че не са ваши, а идват от родословното дърво?
Има ли концепции, кото ви пречат, но въпреки това лоялно следвате? Като например, че е задължително раждането да е трудно? Че „майка се лесно не става“? Че да си жена е тегоба? Че трябва да имате мъжка рожба? Че трябва да сте женени за бащата на детето си и той никога да не ви помага, защото е мъж? Че не трябва да се развеждате, защото „какво ще кажат хората“? Че трябва да търпите това, което сте си избрали на всяка цена, дори то да включва домашно насилие, скандали, физическа и емоционална болка?
Има ли неща, които чувствате, че не са ваши, а сте прегърнали и стискате здраво?
Изпитвате ли трудност да градите здрави партньорства? Да допускате до себе си хора? Да се доверявате? Били ли са игнорирани нуждите ви? Били ли са уважавани и валидирани чувствата ви, или никога не сте имали право да плачете, да сте ядосани, защото „добрите деца не правят така“?
Имате ли концепцията, че любовта е болка? Че „всички мъже са еднакви“, защото примерът, който сте видели у дома е показал и затвърдил това?
Имате ли възприятието, че щом майка ви е „жертвала“ живота си в името на семейството и децата, вие трябва да правите същото?
Подкрепяте ли подсъзнателно през своето поведение лоялността в нещастието на поколенията преди вас? Баба ми не беше щастлива в брака си, майка ми остана с баща ми въпреки проблемите и неразбирателствата, сестра ми живее с агресор, но и аз задължително трябва да имам човек до себе си, какъвто и да е, защото „сам не се живее“?
Или избирате да останете сингъл, защото никой около вас в рода не е бил щастливо обвързан и как ли пък точно вие ли ще имате късмет да откриете човек с вашите ценности, морал и визия за живота, който пък да избере вас?
Имате ли страхове от неща, които някой ви е казвал, че са много опасни, макар и вие самите никога да не сте имали негативна опитност с тях? Страх от вода, защото може да ти влезе в ушите (И какво, умира ли се от това?!)… Страх от публичен провал, защото нямаш право да се излагаш пред хората… Страх да заявиш нуждите си, защото да поставяш себе си на първо място е непростим грях…
Срещам в практиката си блокирани в чужди концепции хора, които сляпо и доверчиво са сложили знак на равенство между себе си и другите.
Виждам деца, които са родители на родителите си и никога не са имали възможност да грешат. Вместо това е трябвало да пораснат набрзо и да носят чужда тежест и отговорности на гърба си. Срещам хора, които са сковани от чужди страхове, които възприемат като свои, защото „лоялността“ изисква това.
Кажете „СТОП“ на тези тенденции. Всеки е отговорен за своите избори и не дължи никому нищо, освен ако това не е негово решение. Да живееш в олющените обувките на негативните опитности на хората в рода е пагубно за качеството на живота.
Имаш избор. Можеш да бъдеш архитект на своя живот, да го проектираш и изградиш по своя модел за правилно. Имаш право да рисуваш с цветовете от своята палитра. Можеш да разчупиш мисловните окови, които ти пречат. Осмели се.
автор: Кристиана Стефанова за MamaMia
Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
снимка Canva
Вижте повече
Как да (не) провалим семейната почивка?
Ваканцията, особено лятната, свързана с море, плаж, слънце, почивка и насладата от il dolce far niente (сладкото нищоправене) често е издигната на пиедестал. Работим цяла година, за да разпуснем седмица или две. За много семейства лятната отпуска е единственото време извън дома, в което фокусът е почивка и време заедно.
Чисто психологически имаме нужда от тази смяна на обкръжаващата ни действителност, за да презаредим. Имаме необходимост да се освободим от битовите задължения, които неизменно ни преследват у дома. Нужно е да излезем извън работните си ангажименти, за да заредим емоционалния си резервоар. Имаме нужда „да се видим“ с партньора си – нещо, за което често не остава време покрай забързания ежедневен живот.
Как, обаче, да (не) провалим семейната почивка?
На първо място идва планирането. В актьорските среди има едно правило (на 5-те „П“), което гласи: „Предаварителната подготовка предотвратява провала на представлението“. И ние така е добре да бъдем подготвени за това, което искаме да имаме като почивка.
Препоръчително е планирането да започне достатъчно рано, за да не сме принудени да правим избор в последния момент, когато и възможностите са по-ограничени, и да се действа достатъчно отговорно след свикване на обсъждане от семейния съвет.
Тук идва правилото на демокрацията, което се надявам да е на почит във всеки дом, а именно възможността всеки да направи предложение за мечтаната (и възможна за реализация) семейна почивка.
Добре е партньорите да умеят да комуникират нуждите и потребностите си, защото ако единият мечтае за ваканция на палатка на див плаж, а другият – за all inclusive в Турция, имаме сериозен проблем и е много вероятно почивката да се превърне в кошмар. Водим се от правилото на компромиса и баланса, така че да се постигне максимална удовлетвореност.
Прекрасна възможност е да включите и децата, като им дадете възможност те да споделят къде и как биха искали да прекарат ваканцията.
След набиране на предложенията, идва гласуването, при което е добре да се вземат предвид всички условия, включително финансовите и времеви такива, за да не се окажат тези параметри подводния камък, в който ще се сблъска семейният кораб.
Обикновено през лятото имаме тенденцията да слагаме (розови) очила, но колкото по-реалистични са очакванията ни, толкова повече фокусът ще бъде върху релакс и презареждане.
Добре е, ако смейството има възможност, да се помисли за възможността за една „ергенска“ почивка и за една с децата. Понякога при по-малки деца, които изискват време и грижа, почивката на родителите не е напълно възможна. Помислете за вариант да се комбинирате с друго семейство или пък баби и дядовци, които да се включат като помощно колело.
Останете насаме.
Независимо какъв тип ваканция изберете, отделете време един за друг. Вижте се. Чуйте се. В ежедневието времето, което имаме един за друг, в повечето случаи, е силно ограничено до кафето сутрин и вечерята вечер. Уморени и фокусирани върху желанието да си отпочинем, спираме да се виждаме. Качественото време, в което сме само и единствено партньори, почти липсва.
За здравата и устойчива връзка е важно да полагаме усилия и грижи. И помнете, че времето пред телевизора не е качествено време заедно. Часовете пред мобилните устройства заедно на дивана, не е качествено време заедно. Дори почивката, в която сме през цялото време заедно, не е качествено време, ако ние не инвестираме енергия да се видим отново.
За много двойки, при които отчуждението вече се е настанило удобно на дивана на емоционалното свързване, почивката заедно би могла наистина да се превърне в кошмар. Защото там сме заедно. Физически пребиваваме 24 часа в едно пространство поредица от дни, имаме възможност да се огледаме и видим. И точно тогава някои хора срещат като за първи път човека отсреща – този, когото до момента не са забелязвали. И не им харесва. И се появява конфликтът.
Когато единият партньор иска да спи до обяд, а другият мечтае да посреща изгрева на плажа, когато единият има желание да яде сладолед по два пъти на ден, а другия – да е само на салата, когато единият има нужда от физическо свързване всеки ден, а при другия липсва желание за интимност, се отдалечаваме на километри един друг и е възможно да се отвори пропаст, която трудно да затворим.
Изследване на Университета във Вашингтон показва, че при разводите се наблюдава сезоност, като единият пик е през август, след края на семейната почивка и преди старта на учебната година на децата.
И това е разбираемо. Когато се „видим“ и не се харесаме или се разминем в нуждите и потребностите си, раздялата чука на вратата на дома на любовта.
След края на семейната ваканция има още един капан, в който можем да попаднем, когато реалността не е срещнала очакванията ни. Постваканционен синдром – отнася се до емоционалното състояние след почивка. Нарича се още следваканционна тъга и е свързана с безсъние, дистрес, депресивни състояния и зачестяване на конфликтите в двойката, което впоследствие може да доведе до раздяла.
Затова е добре да бъдем отговорни един към друг, да сме отворени към нуждите и потребностите си, да бъдем на първо място двойката, а след това родителите, роднините, колегите и професионалистите. Добре е да знаем къде е собственият ни център, да можем да бъдем в баланс сами и да споделяме взаимност с човека до нас. Защото формулата за горящия огън е една – поддържане на пламъка.
автор: Кристиана Стефанова за MamaMia
Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
снимка Canva
Вижте повече
Бременност и раждане: Имаш право на избор!
Бременността е най-вълшебният период в живота на всяка жена. И това е най-вярното клише, което ще чуете през тези девет месеца, периода между бременност и раждане. За тези от вас, които ще бъдат майки за първи път, вълнението, предполагам, е още по-голямо. Не знаеш какво е, всяко усещане е ново. От една страна много мило и емоционално, от друга – понякога плашещо. „Дали е нормално“ „Какво е това?“ „Да се радвам ли?“ „Да се притеснявам ли?“
Когато започнем да усещаме бебетата сме на скоростното влакче на емоциите – „Колко е вълнуващо!“, но същевременно… Малко ли рита Много ли рита? Защо рита? Защо не рита?
За щастие, бебетата са гениални същества и успяват още от утробата ни да имат поведение, което отговаря на нашите очаквания или … не. Та, скъпи дами, това е периодът на бременността за всяка една от нас: колебания, въпроси, притеснения. В следващия момент увереност, вяра в себе си, спокойствие. На следващия ден пак мисли, пак емоционални пикове и спадове.
И всичко това е повече от нормално по време на бременност.
От една страна можем да „виним“ хормоните, от друга дигиталното време, в което живеем. Време, в което буквално сме бомбардирани с информация, клипчета, книги, филми. По нашите географски ширини пък е пълно със суеверия, легенди, приказки. Всеки разбира от всичко. Винаги има кой какво да ти каже. Дори непознат на улицата може да ти даде съвет какво да ядеш и какво не трябва да правиш, докато си бременна.
Предполагам, че щом четете това, сте от търсещите мами. Тези, които искат да са прочели, информирани, отговорни, съзнателни подготвени на 100%. Е, никога няма да бъдете. И слава богу.
Винаги ще има за доктрина, която няма да знаете, течение, направление или подход, за който нищо не сте чували, както по отношение на бременността и раждането, така и що се отнася до отглеждането и възпитанието на децата. Така че колкото по-скоро стигнете до осъзнаването, че няма да сте подготвени за всичко, толкова по-спокойна ще е както бременността ви, така и живота ви като цяло.
Ще започна с темата за приемане на информация относно изборите ви за бременност и раждане.
Много е важно да не „предозирате“. Много е важно да изградите собствената си представа за това как желаете да се случват нещата при вас. Дали искате да оставите всеки да ви дава насоки, препоръки и споделяне на собствен (понякога и негативен) опит, или искате сами да рисувате картината на своята мечтана прекрасна бременност и да изградите представата за своето вълшебно раждане. Защото художникът сте вие. Можете да „прерисувате“ модела на другите, да прегърнете чуждия опит или да градите свой, такъв какъвто искате да бъде.
Имате право да кажете „СТОП“ на всеки, който си позволява да ви влияе и програмира негативно. На всеки, който държи да ви сподели как позната на позната на баба й имала еди-какъв си опит с тази докторка, с онази болница, с този тип раждане.
Имате право да кажете „СТОП“ всеки път, когато някой ви каже как избора ви за секцио може да е много опасен. Или пък колко страшно може да бъде естественото раждане. Имате право да кажете „СТОП“!
Имате право да кажете: „Благодаря за информацията, но не желая да я приема/чуя/знам“. Имате право да смените темата, да откажете да продължите да говорите по нея. Та дори имате право да си тръгнете от място, където не се чувствате в синхрон със средата и мненията в нея.
Мощна техника в този случай, за да блокирате негативната или ненужна информация, така че тя да не ви повлиява и да не достига до вас, е да си представите един огромен знак „Стоп“ – червен, голям, видим – и да блокирате негативното програмиране на мозъка ви.
И като заговорих за мозъка, нека ви кажа нещо, което може би ще промени цялостната ви концепция за информацията и картините, които допускате до себе си.
За вашия мозък няма значение дали нещо е реално съществуващо и го виждате на живо, дали го гледате на картинка или някой ви разказва за него.
Така, например, когато гледате страшен филм (моля ви, не гледайте страшни филми сега) вие, на рационално ниво знаете, че картините не са реалност, че чудовището не съществува, че кръвта е сок от боровинки, но за мозъкът ви това няма никакво значение – то е неоспорим факт. Правени хормонални изследвания на хора, които са изложени на страхов стимул, наблюдавайки го на видео и такива, гледащи го на живо пред тях и … изненада, и двете групи хора реагират по абсолютно еднакъв начин – с повишени хормони на стреса – кортизол, адреналин и норадреналин. Изводът е – гледайте, чувайте и бъдете отговорни към мислите, информацията и картините, които допускате в главата си.
Не изпадате в крайност (а бременните са склонни на такива поведения), че едва ли не една негативна мисъл саботира всичко. Но все пак тренирайте, упражнявайте и контролирайте мозъка си. Вие му задавате какво да «вижда», а той, от своя страна, ви връща хормонален коктейл, според съставките, които сте му дали.
Вярванията ви, настроенията и мислите ви определят поведението и живота ви. И вашите бременност и раждане.
Имате право на избор на мислите си и на своя план за бременността и раждането. И тук ще ви нахвърлям няколко неща, по които да помислите.
Имате ли представата, че трябва да ядете за двама и че задължително ще станете двойни?
Или имате идеята, че слушате тялото/бебето си? И си хапвате умерено, отговорно, съзнателно, в синхрон със себе си… Че килограмите са просто цифра, която можете да свалите още седмици след раждането.
Имате ли концепцията, че има вредни храни, храни, които ни правят дебели? Защото аз нямам това вярване.
Имам вярването, че не храната сама по себе си ни прави дебели, а КОЛИЧЕСТВОТО, което сме поели. Така че ако днес ти се яде нещо сладко, можеш да имаш настройката, че си го хапваш, защото храната е удоволствие, а не враг. И все пак, ако се случи така, че ти се яде всичко по две, ядете го и наистина станете двойна, пак е до вярване. Имайте вярата, че след раждането килограмите се свалят лесно. Особено, когато хормоните се урегулират, успокоите се, наспите се или детето проходи.
Имате ли концепцията, че естественото раждане е най-доброто за вас и за бебето ви и никакъв друг вариант не е приемлив за вас?
Или смятате, че планираното секцио и възможността ви да „изключите“ болката, да определите сами деня, часа, зодията и асцендента на детето си, е най-доброто, което можете да изберете? И в двата случая ще ви кажа: „Супер! Браво!“. Щом това е ценност за вас.
Ще присъства ли партньорът ви на раждането или ще го оставите настрани от тази „женска“ работа?
Имате право на избор и е прекрасно това да е вашият избор, според вашата интуиция, според настройката и ценностите ви. Добре е човек да има ясен план и път, по който иска да мине. Понеже иначе има възможност да остане разочарован, наранен и с негативен привкус в душата.
автор: Кристиана Стефанова за MamaMia
Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
снимка Canva
Вижте повече
Какво има в „мазето“ на психичния ни свят?
Когато бях малка, много се страхувах да слизам в мазето на къщата ни в провинцията. Беше тъмно и студено. Предполагам, че детското ми съзнание, вдъхновено от приказките за змейове, чудовища и Баба Яга, някакси не се доверяваше на здравия разум, който казваше, че това са измислени създания, които не съществуват, а очакваше, че ще ги срещне там. Понякога си представях, че в мазето живее нещо черно, голямо и невидимо, което може да ме грабне и да се изгубя или изчезна.
Това се случва с мазето на нашия психичен свят.
Когато не го „почистваме“ редовно и отговорно, има шанс да ни е страх да слезем в него, защото не знаем на какво можем да се натъкнем. Или, макар да предполагаме, не сме сигурни дали ще се справим.
Работата с „мазето“ изисква сила, мотивация, готовност да се уплашиш, да поплачеш, да се ядосаш, натъжиш и въобще да се изправиш срещу цялата палитра от емоции, дори тези, трудни за „преглъщане“.
Работата с „мазето“ при повечето хора започва в момента, в който си кажат: „Не мога повече“.
Голяма част от житейските ни конфликти са складирани именно там, под слой прах-забрава, задължително забутани някъде на непрогледно място, заключени с ключ, който често съзнателният ни ум е хвърлил в реката от нежелани емоции, с които трябва да се срещнем, за да го открием.
Дотук, предполагам, че описанието на мазето за всеки от нас не е място, в което бихме искали доброволно да слезем.
Там можем да открием болка, тъга, нещастие, загуби на значими за нас хора, спомени за събития, който не желаем да си припомняме…и имаме право.
Човек не иска да се сблъсква с това и подсъзнателно се стреми да НЕ му е трудно, тежко и емоционално болезнено. Но, от друга страна, когато в живота ни дойде това: „Не мога повече така“, значи е дошло ред за (пролетно) почистване на душата.
Разчиствайки мазето, откриваме причините за случилото се.
Припомняйки си, лекуваме вътрешния си свят, изграждаме се наново. Приемаме (се). Научаваме се да (се) обичаме отново. Учим се как да лекуваме душата, да залепим лепенка върху болката. Стараем се не да я игнорираме, сякаш я няма, защото знаем, че ако се възпали болезнено ще се принудим да посетим специалист.
И така, след пролетното почистване сме нови, други, по-добрите, по-силни и задължително изцелени версии на себе си. И най-хубавото, не позволяваме никога повече на мазето да се препълни излишно, а го почистваме с грижа винаги когато усетим, че е необходимо.
Сега не ме е страх от мазето.
Защото детските ми фантазии са в миналото. Защото малкото момиченце, което пристъпваше плахо, сега го няма. Аз съм тук. Голямото момиче, което е отработило страховете, плод на фантазията и ирационалния ум. Което през собствената си опитност помага на хората да разберат, че могат да се справят, защото знаят, че ако все пак от тъмнината излезе някое „чудовище“ имат ресурсите да се справят с него.
автор: Кристиана Стефанова за MamaMia
Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
снимка Canva
Вижте повече
Как да се промениш на всяка цена?
Ако имаш нужда от психологична подкрепа, не се колебай да се свържеш с мен, с радост ще помогна.
Ако статията е била полезна за теб, сподели я с приятел, който има нужда да я прочете!
снимка Canva
Как да си върна щастието?
Щастието е Светия граал на психичното здраве. Всички ние искаме да се събуждаме и да се чувстваме вдъхновени, да преминаваме през дневните предизвикателства по позитивен начин и да заспиваме с лекота, на топло масто, където се чувстваме обичани и изпълнени с хармония.
За съжаление в живота има върхове и спадове. Някои дни са щастливи, а в други целта ни е само да се защитим и да намалим щетите от бурята.
Животът днес е доста динамичен и много хора губят усещането си за баланс. Важно е да разберем, обаче, че всичко това е в реда на нещата. Щастието има различен „вкус“ и форма. Понякога да излезеш извън зоната си психически комфорт означава да откриеш нов вкус на щастието и нуждите си и да преоткриеш по нов начин себе си.
Ето три стратегии, основани на проучвания, които могат да ти помогнат да откриеш щастието, когато гласчето отвътре ти казва, че е необходимо да направиш промяна.
1. Премини на „пасивно щастие“
Да бъдеш щастлив може да означава различни неща. Понякога може да е смехът, любовта, движението, страстта. В други слуачи е по-скоро балансът, тишината, спокойствието.
Не пренебрегвай тези „пасивни“ моменти на щастие, защото те могат да tи помогнат да запълни[ празнината между моментите на униние и удоволствените преживявания.
„Пасивното“ щастие е допълнение към активното. И двете състояния са преходни, така че, когато едното „избледнее“, постарай се да извика[ другото.
Ето как се подхранва пасивното щастие:
- Фокусирай се в настоящия момент. Дишай бавно и дълбоко. Медитирай. Визуализирай щастливи моменти и си припомни как и къде се усеща щастието. Бъди съзнателен за това, което се случва в тялото и душата ти. Какво усещаш? Какво чувстваш? Какво би могло да ти помогне да се почувстваш отново добре?
- Бъди благодарен. Отделяй време в ежедневието си да си припомниш важните неща. Благодари за това, което имаш. Благодари на тялото си, че е здраво. Прекарвай време сред природата. Покажи на околните колко ги цениш и бъди благодарен, когато получаваш подкрепа.
- Прощавай. Пусни миналото. Недей да таиш негодувание или злоба. Скорошно проучване доказва, че прошката като антипод на отмъщението, помага на хората да бъдат милосърдни и подсилва чувството за принадлежност. Ако изпитваш затруднение да простиш на някого, който те е наранил, запитай се какви са съпротивите ти, свързани с прошката и осъзнай как да останеш в състоянието на обида се отразява на емоционалното ти състояние.
Да простиш не означава, че си слаб и признаваш господството на другия в живота си, а че си силен и искаш да освободиш от оковите нараненото си вътрешно дете.
2. Намери активност, която да те увлича и да ангажира вниманието ти. Състоянията, в които имаш чувството, че времето е спряло, които те карат да разпускаш, могат да ти помогнат да излезеш от унинието. Някои хора обичат физически натоварвания, каране на колело, тенис или аеробика. Други предпочитат да рисуват, плетат, решават кръстословици или да редят пъзел. Някои хора се увличат, когато са ангажирани в решаване на задачи, които са предизвикателство за тях.
3. Използвай ресурсите, уменията си, силите и времето си за някаква висша кауза, да се потопиш в чувството за пълноценност, което идва, когато помагаме на хора в нужда.
Понякога тези задачи изискват усилен труд и лишения. Въпреки това, когато вложиш енергията си за позитивна промяна в света, чувството, че си подал ръка на нуждаещ се и усилията ти не са напразни, може да ти помогне да се почистваш истински пълноценен.
Отделяй време за почивка, достатъчното количество сън балансира тялото и ума. Пий вода, яж свежи храни. Стой на слънце. Слушай музика. Смей се. Малките промени в ежедневната рутина водят до повишаване на качеството на живот. Мечтай смело и вярвай, че най-доброто предстои.
Ако имаш нужда от психологична подкрепа, не се колебай да се свържеш с мен, с радост ще помогна.
Ако статията е била полезна за теб, сподели я с приятел, който има нужда да я прочете!
снимка Canva
източник Psychology today
Вижте повече
Що е то самооценка и как да си я измайсторим?
Около 2.5 – 3 години ние вече имаме съзнанието за това, че сме отделни личности и че притежаваме лични способности, умения и качества. Разбира се, родителите ни, хората, които са близкото ни обкръжение, тези, които полагат грижи за нас, ни помагат да се ориентираме какво можем, какво не и как се справяме.
И тук започва формирането на нашата самооценка.
Ако усилията ни биват валидирани и ценени, а ние – окуражавани и подкрепяни, много е вероятно да изградим представа за себе си, че можем, че сме цении и стойностни. Именно това е самооценката – представата ни за нас самите, отношението ни към нашите способности, качества и външен вид.
Според канадския психолог Алберт Бандура човек изгражда образа за себе си чрез самонаблюдение и опознаване на собствените си възможности, както и чрез сравнение с другите, които наблюдава и най-вече значимите други.
Адекватното интегриране на усещането за собствена значимост и ценност наравно с получената обратна връзка отвън ни изгражда и ни носи удовлетворението, че сме получили желаното признание от другите. В този ред на мисли колкото по-ниски са самооценката ни и вярата ни в самите нас, толкова по-вероятно е да търсим сигурност отвън и толкова по-вероятно е да не я намираме, защото основният ни фокус ще бъде как другите определят стойността ни.
Един от компомнентите, които изграждат самооценката, е социалният – какво казва външният свят за нас, но ако ние нямаме вяра в себе си, няма да имаме вяра и в другите.
Разбира се, не изключвам хипотезата, в която човек е поставен във враждебна среда и в този ред на мисли игнорирането ѝ би могло да е себесъхраняващо.
Самооценката има силна връзка с щастието. Колкото по-уверени сме, че имаме качества и стойност, толкова по-склонни сме да се справяме в живота си, толкова по-удовлетворени и съответно щастливи сме.
Aмериканският психолог Елиът Арънсън е създател на теорията, че човекът е социално животно. Ние живеем в социум, принадлежим към определена група и до голяма степен това определя както представата ни за света, така и представата ни за самите нас и мястото ни в това общество.
Можем да не се съгласим с мнението на околните, особено ако то е целенасочено уязвяващо, принизяващо или увреждащо за нас, но не можем да живеем в изолация, не и ако искаме да се радваме на здрава психика.
Хората, социумът са до голяма степен наше огледало.
Добре е ние да сме изградили здрава самооценка и да имаме реална представа кои сме, какви са качествата и недостатъците ни, какви са личните ни граници – до къде е позволеното и кога започва непозволеното отношение както спрямо нас самите, така и спрямо другите хора, да можем да правим избори, да отчитаме последиците и да поемаме отговорност за действията си. Тръгвайки оттук, ние се „оглеждаме“ в хората и приемаме или не тяхното мнение.
Здравата личностна структура ни позволява да имаме критичност на мисленето и да умеем да отсъждаме правилно и грешно.
Лична преценка е доколко и дали ще приемем общественото мнение или ще градим собствен свят, оставайки верни на вярванията и идеите си. Често се питаме какво ще кажат хората, но това да се опитваме непрекъснато да им угодим, пренебрегвайки себе си и собствените си нужди, е като да се набутаме в костюм, който не ни е по-мярка, но така „трябва“.
Мнозина живеят за това какво ще кажат хората.
Само допреди поколение или две например, хората не са се развеждали, защото това е било морално укоримо, лошо, неприемливо. И са оставали да живеят в неразбирателство, нещастие, болка, дори насилие. Това да правиш компромиси със себе си и автентичните си желания е равностойно на себеунищожение, гарантира разболяване и неудовлетвореност.
Имаме право да бъдем убедени в собствената си правота и да я комуникираме навън през несъгласие, оспорване и аргументация. Случва се хора умишлено да искат да ни увредят, обидят, засегнат, уязвят. Здравата самооценка е тази, която може да ни помогне в такъв момент. Имаме право да не приемаме мнението на другите, така както имаме възможност да откажем да ядем най-омразното си ястие.
Понякога да кажеш „не“ на другите означава да кажеш „да“ на себе си.
Да не приемеш чуждото мнение понякога означава, че уважаваш достатъчно себе си и имаш знанието, че не е задължително да се съобразиш. Да уважаваш чуждото мнение означава да го разбираш или не, но дали ще го приемеш като своя истина е въпрос на избор. Да приемеш чуждото мнение за чиста монета въпреки съпротивите и нежеланието си означава, че вървиш срещу себе си.
Иска ми се да вярвам, че основният двигател на всеки човек би трябвало да бъде да не вредиш на другите, да поставяш високия морал, ценности и уважение на първо място, но, разбира се, тези категории биха могли да имат различни измерения за различните хора.
Градивната критика е нещо много ценно. Ако мотивът на човека отсреща е да помогне, да ни насочи, да сподели различна гледна точка, мисля че е ценно да вземем предвид споделеното.
Умението да се вслушваш в думите е изккючително ценно, а това да можеш да осъдиш за себе си вярното е присъщо на успешните хора.
Когато обичаме и ценим себе си, сме много по-независими от другите.
Да знаеш собствената си стойност, плюсовете и минусите си, е в основата на себепознанието. Ако позволя оценката за личността ми да идва само отвън, на база на мнението на околните, е много вероятно да срещам такива хора, които да затвърждават представата ми за недостатъчност, неспособност, неувереност.
Когато знаем собствената си стойност, наясно сме с това, което сме, и това, което не сме, и намерим центъра си вътре в себе си, можем да поемем отговорност и спрем да обвиняваме и да смятаме, че сме жертва на обстоятелствата и нищо не зависи от нас.
Човек със здрава самооценка няма съзнанието, че е всемогъщ (качество, присъщо на егоцентриците), а има увереността, че може да се справи, дори да срещне предизвикателства.
Как се създава здрава самооценка?
Понеже споменах, че изграждането на самооценка е процес, който започва още в ранна детска възраст, най-добрият вариант би бил основите да са поставени още тогава. Ако все пак това не се е случило поради някаква причина, се захващаме за работа. Добре е да си отговорим на въпросите: „Кой съм аз?“, „Кои са силните ми страни?“, „В какво съм добър?“, „Какво харесвам в себе си?“, „Какво другите ми казват, че харесват в мен?“, „Кои са успехите ми?“, „С какво се гордея?“, „За какво съм благодарен?“.
Като споменавам благодарността, тя е изключително мощен инструмент за повишаване на вибрацията ни, а от там и на самооценката ни. Всеки един от нас може да изброи поне пет неща, за които е благодарен.
Можем да започнем от най-общите като „Аз съм жив“, „Мога да дишам, да се движа, да говоря, да виждам“, „Имам покрив над главата си, храна на масата си, работа, близки“. Добре е да се оценяваме, награждаваме и чуваме. Хубаво е да можем сами да се потупаме по рамото и да си кажем „Добре се справи“, дори друг да не ни го казва. Или пък да се мотивираме сами: „Този път не успя, но положи много услилия. Следващият път ще се постараеш повече и резултатът няма да закъснее“.
Хората, които са наясно с качествата и уменията си са много по-способни да се справят с предизвикателствата, пред които се изправят, а ако не успеят – да анализират поведението и да предприемат различни действия при сходна ситуация следващ път. Нарича се учене през опита.
Личните качества, които всеки от нас притежава трябва да бъдат показвани. Не през „Аз“ егоистичното заявяване, а през самоуважението, самооценката и самочувствието.
автор: Кристиана Стефанова за MamaMia
Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
снимка Canva
Вижте повече