Не е задължително да имаш (две) деца
Живеем в динамичен свят, свят на несигурност – в партньора, в работата, в заобикалящата ни действителност. Повече от всякога имаме правото на избор и свобода на мислите, действията и копнежите си.
Същият този свят обаче изобилства от очаквания – към мъжете, към жените, към децата. Какви трябва да бъдем. Как трябва да изглеждаме, какво трябва да имаме, как трябва да мислим.
Темата за децата, имането или нямането им, ми е любима както в качеството ми на жена, така и в качеството ми на дъщеря, психoлог и гражданин. Очакванията на другите и тежестта на думите им понякога идва в повече. На мен, и, вярвам, на много други жени.
Не е задължително да имаш две деца. Не е задължително да имаш и едно, ако не това е мечтата на живота ти.
Минаваме 30-те и вече „трябва“ да мислим за деца. Медийни кампании за необходимостта да раждаме повече, защото, видиш ли, носим персонална отговорност за отрицателния прираст на населението, кънтят в главите ни. Доктори, които ни програмират как биологичният ни часовник тиктака, яйчниковият ни резерв спада и възможността да станем майки намалява.
А къде остава личният избор, чуването на вътрешните ни потребности, усещането за свързаност с човека до нас, с когото искаме или не искаме да бъдем родители?
Вярвам, че всеки има право да избира за себе си в синхрон с личните си разбирания за правилно, навременно и нужно, стига да не вреди на другите.
Ако нямаш деца, не вредиш другиму. Ако не считаш, че това да бъдеш майка е твоето нещо, ако не смяташ, че сега е времето да раждаш дете, ако не чувстваш, че човекът до теб ще бъде родител на поколението ти – имаш право на това.
Ако имаш едно дете и не мечтаеш за второ – имаш право на това. Ако имаш едно и искаш две – имаш право на това.
Имаш право на избор, защото това е твоят живот, твоето тяло, твоите цели, мечти и живот.
Да станеш родител заради другите е грешка. Да вървиш срещу себе си, но заедно с „другите“ е грешка. Да правиш нещо без да си сигурен, че го искаш е насилие. Всяко нещо, което правим насила води до съпротива.
„Всичките ми приятели са женени и/или имат деца на 26 г.и аз “трябва“.
– Не, не трябва.
Трябва да чуваш себе си, да уважаваш изборите си и другите също би трябвало да ги приемат. Защото обратното би означавало страдание. От това невидимото за околните, вътрешното, страданието на душата, която иска друго.
Винаги съм знаела, че искам едно дете. И го имам. Но все още се намират хора, които да се опитват да налагат собствените си възгледи върху мен.
„Трябва да имаш две деца!“, „Едно дете ще се чувства самичко/самотно!“, „Ще отгледаш егоист“, „Еее, айде и едно момченце, та да продължи рода“, „Еее, айде и едно момиченце, да ти носи роклите”…
Сякаш това да имаш момиче или момче е като поръчка в ресторант – има го в менюто, искаш го, носят ти го сервирано в красиво декорирана чиния.
Ама, хайде, моля ви, да си запазите за себе си собствените ограничаващи вярвания и концепции за пълноценност в живота.
Хайде да не натоварваме със заучени фрази единствените деца.
Виждала съм завършени егоцентрици и сред хора, които имат брат или сестра. Виждала съм и такива, които са единствени деца. Но това няма нищо общо с броя им в едно семейство, а с правилата и границите, които родителите определят.
Ако ще да имаш 3 и повече деца, ако ги третираш като богове и им се кланяш, без да казваш „не“, дори на неприемливото поведение, ако те са едноличният владетел удома и двигател на посока, ако те определят семейната динамика, качили се на главите на родителите и играещи отгоре кан-кан, да, ще отгледаш егоисти.
Но ако имаш дори „само“ едно дете, които възпитаваш в уважение, отглеждаш с любов, но и в здрави правила, то е много вероятно да израсне читав човек, макар и без брат или сестра.
Няма знак за равенство между броя деца в едно семейство и нездравото Его. Просто нещата не работят така.
Виждам семейства с две или повече деца, в които няма съзнателност и отговорност към физическото, емоционално и интелектуално израстване на поколението.
Просто имам повече от едно дете и съм изпълнил “норматива” за правилно, според обществото, собствените си ограничителни вярвания и приятелския ми кръг. А това, че не мога да понасям нито майката/бащата на тези деца, нито тях самите (да, понякога не можем да понасяме децата си и това е напълно нормално!) няма значение.
Да създадеш поколение е отговорност за цял живот. И ако не си сигурен, че искаш/можеш да я поемеш, по-добре прави този избор (поне засега).
Децата са прекрасни, но и ужасни.
Деца се гледат с лекота, но и с огромни усилия. Децата имат нужда само от любов, но и от материална осигуреност. Да имаш деца е толкова противоречиво, че понякога се чудиш биполярен ли си.
Можеш да ги обичаш и не можеш да ги понасяш. Могат да те зареждат с усмивки и позитивен заряд, но и да те изтощават до крайност. Да те карат да се гордееш, но и да потънеш вдън земя от срам. Да си щастлив, че ги имаш, но и да искаш понякога да ги няма (поне един уикенд, в който да се наспиш). Да искаш да ги гушкаш и целуваш нон-стоп, но и да желаеш да не те закачат и поне за 5 мин. да не висят на врата ти.
Децата са като живота – не са нито „бели“, нито „черни“ или по-скоро понякога са бели и добри, друг път – ужасни.
Заслужава си да имаш деца (ако това е желанието ти). Не е задължително, обаче, да имаш деца, ако не това е желанието ти.
автор: Кристиана Стефанова за MamaMia
Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
снимка Canva
Вижте повече
Сам(а) по празниците? Празнувай себе си
Знаеш, че празниците наближават, когато отвсякъде звучи Маря Кери, задрсътванията стават все по-големи, хората – все по-еуфорично-истерични в трескаво търсене на коледни подаръци, украсата по улиците и домовете – все по-кичозна, и общата продуктивност на работещото население клони към общата непродуктивност на тези в пенсионна възраст.
На фона на всичко това, леко дистанцирани, често тъжни и все по-затворени в себе си, стоят онези, които са сами на празниците. Разбира се, не бих си позволила да слагам хората под общ знаменател и съм далеч от мисълта, че човек без партньор до себе си или направил съзнателния избор да бъде сингъл, не може да бъде щастлив по Коледа, Нова година или всеки един обикновен ден. Това е за тези, бленуващи за свързаност, любов, семейство, на които всеобщото „трябва“, по темата за празниците и идеята, че те са „семейни“, по-скоро им тежи.
Коледа може да бъде прекрасно време и когато си сам. Празниците са едно напомняне за всички, да бъде празнуван животът, настоящият ден, времето тук и сега, без планове за бъдещето, без очакавания, без „трябва“.
Колко често благодарим за това, с което разполагаме, а именно – настоящия ден? Колко често си даваме сметка за всичко, което имаме, но приемаме за безусловно, полагащо ни се по право, „нормално“? Ами здравето ни? Имаме го – няма какво да го мислим. Загубим го – ценим колкко хубаво е като сме здрави.
Коледа е прекрасно време за връзка с нас самите. Да притихнем, да се чуем, да помислим, да благодарим…най-вече на себе си. Защото този „себе си“ е единственият сигурен човек, когото имаме за цял живот, и ако не можем да празнуваме с този прекрасен човек, ако не се наслаждаваме на времето с него, то как да очакваме, че някой друг би желал компанията му?
Да, да си сам по време на празници може да бъде трудно, тъжно, самотно, но може и да бъде истинско лично преживяване и свързване на по-дълбоко ниво. Да правиш това, което ти доставя удоволствие, да хапваш това, което обичаш, да украсиш или пък не, да гледаш коледни филми или не, да почистиш дома си, да прекадиш душата си, да подредиш мислите и света си, какъв по-хубав подарък можеш да направиш на най-важния човек – себе си.
Спомни си с благодарност за минали празници, визуализирай тези, които предстоят в живота ти и ги покани да се случат в реалността ти.
Потопи се в топлината на мечтите си, в света, за който бленуваш, в магията, вълшебството, приказното. Спомни си за Дядо Коледа. Извикай в съзнанието си момент или случка, в която си получил точно този подарък, за който си копнял. Защото „добрият старец“ го има целогодишно. Той чинно записва нашите желания и ги подготвя за точния момент, а ако се бави, то сигурно е, защото има по-добра идея за нас, макар ние самите да не можем да разберем това към настоящия момент.
Коледа е време за вяра – в доброто, в светлото, топлото. Време за нас самите. Празник може да бъде да се завиеш с меко одеяло, да прочетеш хубава книга, да слушаш релаксираща музика, да вземеш ароматна вана. Да останеш сам със себе си може да бъде лукс, особено в претъпкания с излишни хора живот. Да бъдеш най-добрия си приятел, да се наслаждаваш на компанията си, да харесаш човека, който си, да се приемеш, прегърнеш и да си простиш – за всичко това имаш време тази Коледа. А изборът е твой.
автор: Кристиана Стефанова за MamaMia
Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
снимка Canva
Вижте повече
Внимание, нарцисист в сърцето
Връзката с нарцисист е като посещение в лунапарк. В един момент е като влакче на ужасите, на което крещиш и се молиш да спре, за да се спасиш, а в следващия – романтична обиколка на виенско колело, което те кара да се чувстваш най-обичания човек на света.
Типична е полярността на чувствата и емоциите – винаги силни и динамични, но в двете крайности – от огромна любов и обожествяване до дълбока омраза и унижение. Нито едно от двете не е постоянно. Тази “любов” е болна, нездрава, ужищожаваща. Човекът не е способен да обича „нормално“, така че не очаквайте баланс и постояноство, колкото и да говорите, да молите и да се надявате, колкото и той да обещава: „Повече така няма да правя“.
Във връзката с нарцисист винаги има огромно количество драма.
Емоционалната динамика в латиноамериканските сериали е скучна и монотонна в сравнение с това, което се случва в дома на нарциса. От гръмки обещания за вечна любов и вярност, през обожествяване на личността ви и глазиране с милиони комплименти, романтични изненади, цветя и рози, през грозни обиди, унижение, незачитане на нуждите ви, персоналните ви граници и думи „не“, до насилие, заплахи, издеватства, манипулации и дори закани за убийство.
Личността на нарцистичния човек е толкова „обаятелна“, че може да ви накара да се съмнявате в трезвата си преценка и рационален ум. Брилятното им владеене на манипулацията може да ви доведе до усещане, че губите разсъдъка си.
Опитът ви да си тръгнете е все по-болезнен и драматичен всеки следващ път, а след него избуява такава агресия, която води до чувство на огромен страх и блокира всеки полезен ход.
Ако останете с него, един нарцисист е способен да ви обещае целия свят и да ви го даде…за ден или два.
След тях следва нова лавинообразна порция гняв, обиди, нараняване, емоционални или физически издеватства. От божествената ви същност, до която бяхте издигнати вчера, се превръщате в най-низкото, долно, гнусно същество, което не умее нищо, не става за нищо и е едно голямо нищо.
Ако отново понечите да си тръгнете ще бъдете засипани от нова порция заплахи, обиди и грозни сценарии за вас, близките, колегите, децата ви. Нарцисът ще използва всички „оръжия“ да ви уязви.
Не се учудвайте ако ви записва, подслушва или снима – непоколебимо ще използва всичко това срещу вас ако понечите да го оставите. В повечето случаи няма да го направи, блокиран от своя ужасяващ страх да не остане без вас, но е съвсем възможно да ви счупи колата, да изхвърли и изгори дрехите ви, или да разбие на парчета скъпата ваза/телефон/подарък, който ви е подарил, защото те са НЕГОВА СОБСТВЕНОСТ, също както и вие.
Подобна връзка изглежда обречена и всеки човек би си казал: „Невъзможно е да просъществува“.
Истината е, че такива взаимоотношения могат да продължат години, подхранвани от страха на жертвата на нарцистичния човек. Колкото повече се страхувате да предприемете действие и да се противопоставите, толкова повече затвърждавате правото да бъдете унижавани и, парадоксално, вярвате все повече в думите: „Без мен ти си нищо!“, „Няма да се справиш!“, „Кой ще те вземе теб въобще“, „Ще съжаляваш и ще ме молиш, но ще е вече късно“ и т.н. Сякаш по някакъв извратен начин страха ви подсилва силата на нарцистичния човек.
Парадоксално, желанието ви да се освободите от него се претопява от опустошителна любов и неудържимо сексуално привличане. Сякаш сте зависим в абстиненция, който има нужда от още малко наркотик, макар и да знае до какво води той.
Изпепеляваща ревност, последвана от лавина обиди, закани и…обяснения в любов. Огнена страст и клетви във вярност.
Връзката с нарцисист се подхранва от неувереността, ниската самооценка, липсата на вяра в себе си или иначе казано от неразрешените вътрешни конфликти на отсрешната страна.
Изход има, а ключът от вратата е умението да кажеш „Стоп! Дотук! Не!“.
Изисква сила, смелост и увереност, че никой не може да преминава личните ти граници по такъв безцеремонен начин. Понякога трябва да удариш дъното, да заринеш под него, за да се оттласнеш и да отвориш очи. Да си кажеш, че обичаш повече себе си от насилника и няма как да толерираш това. Да събереш отломките от душата си, да започнеш да лепиш парче по парче разбитата си самооценка и да се спасиш. Или…можеш да останеш и да се въртиш в ужасяващия лунапарк цял живот докато не загубиш и последната частичка от себе си. Изборът е твой!
автор: Кристиана Стефанова за MamaMia
Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
снимка Canva
Вижте повече
Колко важна е ролята на баба и дядо
Бабите и дядовците имат изключително важна роля в живота на детето. Те подпомагат емоционалното им, психическо и физическо развитие, учат, дават пример, даряват любов, подкрепа и грижа. Независимо дали гледат внучетата си регулярно или от време на време, баба и дядо са от първостепенно значение за децата.
Заедно с родителите те са най-важните авторитети. А авторитетите, добрите примери за подражание, фигурите, които учат на ред и дисциплина, са изключително важни, за да растат здрави деца.
Задача от първостепенно значение е бабите и дядовците да бъдат връзка между поколенията, пазители и посланници на знанието, мъдростта и историята на рода. Те преподават важни уроци, помагат в трудности, съхраняват семейните ценности и традиции, пазят съкровищницата на рода – спомени, снимки, истории.
От една страна, бабите и дядовците изълняват традиционна роля на авторитети, а от друга, са част от семейната динамика, където основните авторитети трябва да бъдат родителите.
Важно е да градим здрава и устойчива среда. Важно е прародителите да уважават правилата, установени от родителите и да не влизат в конфликт и противоречие с тях, защото от това биха загубили всички страни.
„Ама как при баба може, а вкъщи не?“ е обичаен детски въпрос, когато има различие в ценностите, подхода и правилата между прародители и родители.
Важно е да няма отменяне на авторитети, защото това подрива представата на децата за правилно и грешно. Хубаво е не всичко да е позволено, когато сме при баба и дядо и в този смисъл хранене, режим, възпитание и поведение е важно да бъдат устойчиви, независимо кой полага грижи за детето.
В много страни прародителите са част от домакинството, живеят заедно с младото семейство и са важни фигури в развитието на своите внучета. В Източна Европа близо 30% от бабите и дядовците споделят общ дом с децата. Тук правя уточнението, че ако финансово и пространствено младото семейство има възможност да е самостоятелно, е по-добър вариант да живее отделно от своите родители.
Бабите и дядовците са източник на безусловна любов.
Не че родителите не са, но тук, особено в нашите географски ширини, е силно разпространено изказването „Внуче се обича повече от дете“. В психологията това се нарича компенсаторен механизъм и често е свързан с чувството на вина. Ако аз знам, че не съм дала цялата любов, грижа, качествено време на детето си, защото моите приоритети (работа, кариера, странични отговорности) или възможности (емоционална зрялост, готовност да бъда родител са били други), то много вероятно е да съм „перфектната“ баба, за да се опитам да снижа това вътрешно напрежение от конфликта с миналото.
Важен е обменът на знания между поколенията, който също прави връзката по-стабилна. И тук е възможна двупосочност. Дядо, който ме научи да садя домати или да карам колело, и аз, който му показах как да пише sms или да публикува снимка в социалните мрежи.
Децата имат нужда от пример. Прекрасно е баба и дядо да са наставници, корективи, съветници.
Една здрава връзка между поколенията би дала възможност на внучетата да се допитват до прародителите си по въпроси, които са чувствителни спрямо родителите.
Бабите и дядовците са важни фигури в живота на децата, даващи усещане за стабилност и чувство за принадлежност, което е изконна човешка потребност. Много е вероятно дете, което се възприема като част от рода, прието и одобрено от широкото си семейство, да се превърне в човек със здрава самооценка и стабилни социални връзки.
Важно е при развод или раздяла на родителите, здравият разум да надделява над личната вражда и децата да не бъдат лишавани от възможност да прекарват време с родителите на своите родители, отправяйки посланието, че дори, когато вече не сме заедно баба и дядо са все още там и ни обичат. Дори прародителите могат да помогнат на децата да преминат през този емоционален процес по-лесно ако запазят неутралитет и валидират емоциите на своите наследници.
Много е вероятно деца, които са имали позитивни взаимоотношения с прародителите си да поддържат такива връзки и със своите внуци.
От друга страна, е възможно и негативно взаимодействие по вертикал между поколенията.
Проучване върху противообщественото поведение на децата показва трансгенерационно въздействие. Употребата на физическа или вербална агресия и наказания от страна на бабите и дядовците към внуците е свързано с подобно поведение на внуците към техните наследници.
Един капан, който е добре да избягваме, е, че прародителите не заменят родителите. Основен източник на грижа, правила, граници и възпитание са родителите. Бабите и дядовците са помощното колело, което подкрепя правилното движение на децата по техния житейски път.
автор: Кристиана Стефанова за MamaMia
Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
снимка Canva
Вижте повече
Когато любовта тихо (или шумно) си отива
„Него все го няма!“, „Работи до късно и когато се прибира, аз вече спя“, „Не се виждаме“, „Последната ни среща навън само двамата беше преди 5 години“, „Все трябва да креща, за да ме чуе“, „Сякаш няма и помен от онези очи, които блестяха-нито моите, нито неговите“.
Това са само част от думите, които ежедневно чувам. Това са мислите на брезброй много жени, които са усетили как любовта все по-често закъснява, избира работата пред дома, приятелите пред семейството, отчуждението пред сплотеността.
Чудя се какво се случва в съвременните семейства?
Защо оставяме, допускаме, дори искаме любовта да си отиде. Не говорим, а крещим. Не се смеем, а недоволстваме. Не споделяме, а делим. Не се прегъщаме, а се отдалечаваме.
И преди е имало работа за вършене и макар монетизацията да не е била приоритет номер едно за хората, всеки е имал задължения. Днес обаче изкарването на пари е от първостепенно значение. Определяме успеха и стойността по финансови критерии. Едно семейство е за пример, когато има жилище, две (минимум) коли, последни модели телефони, спа екскурзии и екзотични почивки.
Измерител е преходното, а не устойчивото.
Парите са пред любовта. Работата пред семейството. Времето навън пред това у дома. Изчезват взаимността, загрижеността един за друг. Не се виждаме. Бързаме. Закъсняваме. Подреждаме задачките не по степента на тяхната важност, а по финансов показател. И любовта тихо (или понякога шумно) си отива.
Ставаме недоволни, изискващи, очакващи, обвиняващи, обиждащи, объркани. Нагнетява се напрежение, което ни разделя, и от цяло ставаме половинки. Всеки върви в своя посока, но пътищата ни все повече се срещат. Растат деца, които не виждат родителите си. Учители, баби, дядовци, дететгледачки…но не мама и татко. Нямаме семейна вечеря, нямаме празници, време за нас.
Любовта изисква. Но не като разглезена кокона, а като коледна камина.
Любовта се нуждае от грижа, време, отдаденост, ангажираност, внимание, нежни думи, топли прегръдки и споделяне.
Чудим се защо той все работи до късно, а го посрещаме с викове. Изгонили сме го на дивана и се маем как не ни вижда вече като жени. Изискваме безкрайно, без да даваме от себе си. Отказваме да се грижим за любовта.
Интуитивно и подсъзнателно от деня на раждането си копнеем за любов, внимание, грижа. Търсим я в социалния си кръг, в приятелствата си, във връзките си. Всеки копнее да бъде приет. Всеки иска да бъде обичан, ценен.
Влизаме в коловоза на раздразнението, таим гняв, разочарование, отхвърляме несъзнателно и се чудим защо другият „бяга“ от нас. Любвта тихо си отива. Или понякога шумно – с викове, крясъци и думи: „Аз бях дотук“. Любовта бавно изчезва или изгасва в миг, запалена вече на друго място.
А каква беше тя в началото? В първите срещи, в целувките с неудобство, в трепетните вечери, в ранните утрини. В желанието да правиш, даваш, споделяш. Любовта е грижа. Любовта е отговорност. Любовта е постоянство. Любовта е доверие. Животът е кратък, любовта е вечна.
автор: Кристиана Стефанова за MamaMia
Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
снимка Canva
Вижте повече
Дете без граници е като „луд с картечница“
Наскоро бях на лекция към Адлер институт Израел, посветен на поставянето на граници при децата, за която искам да ви споделя.
Но първо, какво представляват тези граници?
Те са тези норми, правила и ценности, на които учим децата. Могат да са твърди и категорични, неподлежащи на коментар, такива, които могат да бъдат обсъждани и променяни, и свободни-при които детето има пълна свобода за избор на поведението си. Границите можем да си представим като светофар-червено означава не преминаваш, жълто – имаш право да преминеш, но можеш и да спреш, и зелено– можеш да се движиш накъдето пожелаеш.
Защо са толкова важни?
Границите дават усещане за сигурност, предвидимост, безопасност, контрол. Учат на правилно и грешно, на позволено и не, на безопасно и опасно, докъде и какво, колко и как. Учат на уважение към нас самите и зачитане на другите. Показват ни като компас до къде можем да стигнем и колко близо можем да допуснем до нас. Границите създават здрави деца и балансирани възрастни.
Детето без граници е нещо средно между див звяр в зоопарк, „луд с картечница“, слон в стъкларски магазин и уплашено от собствената си сянка мишле. То се чувства сякаш е качено на покрива на небостъргач без парапети, където трябва да танцува, но не знае нито как, нито докъде може да се простира, така че да остане в безопасност. Няма на какво да се „опре“. Много често родителите, които са дали пълна свобода на децата си (разбира се, за тяхно добро, защото какво по-хубаво от това да си свободен, Санчо) с най-добри намерения всъщност допускат най-голямата грешка в живота – както в своя, така и в този на децата си, които един ден ще бъдат възрастни.
Детето няма собствени механизми за саморегулация на поведението. То се ориентира спрямо околния свят, който му „казва“: „Да, може!“, „Не, не може“, „Реши сам“. Добре е родителите да бъдат тази стабилна база, на която детето може да се опре, за да научи докъде е разрешено.
Всички ние знаем, че не може всичко да може.
Посланията, което отправяме към децата си, оставяйки ги без граници са в няколко посоки: „Не се интересувам от теб, прави каквото искаш“, „Ти си велик и всичко ти е позволено“, „Няма „не“. Това създава усещане за безпорядък, безпокойство и апатия у детето. В дългосрочен план гарантира проблеми с дисциплината и авторитетите, липса на емпатия спрямо другите и непознаване на собствените емоции. Както и чувство за превъзходство и, парадоксално, ниска самооценка. Защото, когато не знаеш къде започват „другите“, често не знаеш и къде си ти.
От друга страна, прекалено многото граници дават усещане за липса на свободна воля и избор на поведение. Родителите самозвано се поставят на пиедестал като всезнаещи и всемогъщи, а детето е в подчинена позиция на изпълнител на заповеди без каквато и да е възможност за действие извън границите. Децата, израснали с такива правила, се превръщат в едни несигурни възрастни, които трудно взимат решения в живота си, търсят и са зависими от другите, прекалено покорни или пък бунтовници. Те трудно казват „не“, дори пренебрегвайки себе си, защото имат усещането, че светът не се интересува от тяхното мнение или не признават на тях да им откажат. Не знаят как да се заявяват или го правят, „мачкайки“ всичко по пътя си. Често страдат от усещането, че не са достатъчни.
Разбира се, поставянето на граници зависи от възрастта на детето и може да бъде коригирано. Правилата зависят и от ценностите и възприятията на родителите.
Така например „червена“ граница, неподлежаща на никакъв коментар, би било всяко правило, което касае живота и безопасността на детето. Няма никакъв шанс то да пресича само натоварен булевард или да плува в дълбоки води (и в пряк, и в преносен смисъл).
„Жълто“, по-средата на границите, би било това детето да има свобода да избере измежду няколко възможности. Като да си легне в 20 или в 21ч., дали да вечеря супа, риба или паста. Или пък да си облече синята блуза вместо оранжевата.
„Зелена“ граница е да дадем възможност на детето само да избере поведението си и дали да предприеме действие. Да кара колело, да рисува или да остане вкъщи.
В заключение, ролята на родителя е да бъде навигационната система, която дава избор от няколко възможни пътища, но винаги следи за правилната посока. Предупреждава за опасности по пътя, но и дава свободата да поспреш, когато имаш нужда. Да те научи да разпознаваш цветовете на светофара и винаги да спираш на червено.
автор: Кристиана Стефанова за MamaMia
Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
снимка Canva
Вижте повече
Да загубиш себе си заради загуба
Всеки от нас е преживявал някаква загуба. Независимо дали става дума за смърт или раздяла, промяната поставя под въпрос нашата идентичност. Независимо дали сме загубили близък човек, работа, дом или пък домашен любимец, загубата носи болка, тъга и често ни оставя с чувство на безизходица. Усещаме се непълноценни.
Загубата на значим човек разрушава представата ни за нас самите, поставя въпроса кои сме ние без него. Винаги казвам, че в болката от раздялата има и елемент егоизъм: „Как така вече те няма на разположение, когато пожелая?“, „Как така не мога да ти се обадя/да те видя/да те прегърна?“.
Болката от такава загуба е комплексна. Егото ни страда. Душата ни страда. Тялото ни страда.
Често емоционалната болка е придружена от физическа такава. Не случайно казваме „Боли ме сърцето“. Като символичен дом на любовта и свързаността ни с другите, сърцето наистина преживява болка, можем да имаме учестен пулс, задух, сърцебиене. Тялото преживява тази загуба.
Защо се чувстваме изгубени, когато загубим значим човек?
Себеусещането, идентичността ни се гради и на база на социалния ни кръг, лични контакти, семейство, близки, приятели, колеги. Принадлежността е една от базовите човешки потребности. Създаваме историята на живота си заедно, свързваме миналото с настоящето, правейки планове за бъдещето. Приндалежим (си). Идентичността ни представлява възприятията ни, вярванията и ценностите ни, дава отговор кои сме ние.
Загубата отнема всичко това.
С хората, с които сме в близки връзки имаме сходни концепции за живота, сходни ценности. В много партньорства се наблюдават такива сливания на идентичност, че когато двойката вече не съществува като такава, човекът не знае кой е без другия. С него губи и себе си.
Загубата боли. Скръбта преминава, връща се отново и пак изчезва, след което отново напомня за себе си. Често си задаваме въпроса „докога“?
В литературата се говори за фази на мъката, различни етапи и емоционални състояния, през които преминаваме, докато достигнем до момента, в който приемем загубата. Здравословно е да минем през всички тях, без да се стараем бързичко да ги заметем, защото така има вероятност да се върнем в изходна позиция.
Загубата може да бъде преодоляна, когато стигнем до приемането.
Това означава да позволим на цялата палитра от негативни емоции да ни залее, завладее и освободи, така както морските вълни идват и си отиват. Важно е да си разрешим да пребиваваме в различните етапи толкова време, колкото психиката ни има нужда, за да можем да продължим напред.
Загубата минава условно през няколко фази, които не е задължително да следват хронологичен ред, могат да се връщат и прескачат. Това, което е важно да знаем, е, че за психологическата преработка на травмата е добре да минем през всички тях
Отричане
Отговорът ни на загуба може да бъде през отричане на истинността на събитието. Това е защитен механизъм на психиката ни, но далеч не означава, че ако заровим глава в пясъка като щраус, конфликтът ще изчезне. Преминавайки през тази фаза и приемайки фактите, често идва емоционалният отговор – през плач, болка и дълбока тъга.
Гняв
Ядосани сме на човека, които го няма вече в живота ни. Гневът ни може да бъде насочен към други хора или дори към неодушевени предмети. Въпреки че рационалният ни ум знае, че обектът на яда ни няма вина, чувствата ни са прекалено интензивни, за да бъдат канализирани.
Моят съвет е да си разрешаваме тази емоция, вместо да се опитваме да я потискаме. Разбира се, добре е да я насочим към някой предмет, но, помнете: ако имате нужда да крещите – правете го, ако имате потребност да чупите, блъскате или разрушавате – направете го. Купете си възглавница или изберете някоя стара за изкупителна жертва. Отидетете в гората и викайте с пълно гърло. Намерете нещо старо и го унищожите. Позволявайки си гнева и канализирайки го по един приемлив начин, освобождавате пространство в емоционалния си свят.
Добре е да си отредите „време за гняв“, което от една страна да не завлядава целия ви ден, ограничавайки възможностите ви за социално функциониране, а от друга – да бъде посветено на този така важан етап от скръбта. Знайте, че в този период често се включва и чувството за вина. Усещането, че загубата ни се полага и заслужаваме случилото се, защото не сме направили достатъчно. Имайте съзнанието, че в живота ни се случват неща, които са извън контрола ни и колкото и да търсим причината в себе си с цел да се обвиним, ние нямаме нищо общо.
„Пазарене“
Във времето на преживяване и преодоляване на болката често се чувстваме безпомощни, безсилни. В тези моменти на интензивни емоции психиката ни се опитва да вземе контрол, за да се почувстваме отново добре. Типични за този етап мисловни конструкции са „само ако“ и „каквото и да“. „Само ако можех да прекарам още един ден с него/нея“ – когато се отнася до раздяла или развод. При загуба на работа: „Ако бях работил/а повече…“ „Ако бях полагал/а усилия и през почивните дни…“ „Каквото и да се налагаше допълнително, щях да го направя“ При смърт на любим човек: „Ако можех да му/й се обадя…“ „Ако бях го/я видял…“ И т.н.
Депресия
Докато гневът и пазаренето са доста активни, то депресията е „тих“ стадиий от скъбта. В началото емоциите са доста силни и често се опитваме да стоим настрана от тях. Да ги приемем, „прегърнем“ и интегрираме като част от процеса по възстановяване, е ключово. Имаме право да се изолираме, да се затворим удома, да „избягаме“. Да потънем в скръбта всъщност е колкото и болезнено, толкова и терапветично. Можем да останем в тази фаза колкото време имаме нужда, но да бъдем внимателни да не се превърнем в заложник на депресията и тъгата, така че да не можем да се откъснем от задушаващата ѝ прегръдка.
Приемане
Да приемеш загубата не означава, че болката те е победила, не означава да забравиш какво се е случило или да се преструваш, че нищо не е станало. Премането е да можеш да продължиш напред с живота си, събрал отломките от душата си, залепил сърцето си, вярващ, че заслужаваш да живееш с лекота и стигайки до осъзнаването, че не можем да променим миналото, но можем да променим отношението и емоционалния заряд, с който се сещаме за него. Приемането означава да знаем, че ще има трудни дни, но и че това ще мине и ще дойдат дни на лекота и свободно дишане. И че слънцето винаги го има, независимо колко дълго време е било мрачно.
автор: Кристиана Стефанова за MamaMia
Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
снимка Canva
Вижте повече
Не съм перфектна майка, само съм достатъчна
Не съм перфектна майка. Често греша. Още с първите дни от появата на моето дете и борбата с кърменето, по-късно и коликите, „безпричинния“ плач, който не разбирах, осъзнах, че никога няма да бъда перфектна. Нито аз, нито която и да било майка.
Осъзнах, че това да се опитваш да контролираш всичко и да се стараеш да се справяш перфектно, може единствено да те докара до тревога, след това безсилие, вина, самообвинение, гняв…Колкото по-рано всеки родител стигне до осъзнаването, че не може и няма нужда да бъде перфектен, толкова по-леко е живеенето занапред.
Не перфектна майка… Достатъчно е да си достатъчен.
Достатъчно е да си достатъчно добър родител. Толкова колкото можеш, толкова колкото се опитваш. Осъзнах, че следвайки интуицията си, доверявайки се на вътрешния си компас и научавайки се да мислиш крачка напред, нещата се получават много по-естествено, отколкото ако опитваш да бъдеш такъв, какъвто не си.
Избрах да се доверя на този вътрешен извор, който сякаш поколенията преди мен са създали и захранили с познания. Избрах да чувствам и да откликвам. Избрах да прегръщам и да обичам. Избрах да не пестя думите на подкрепа и поощрение, особено, когато наблюдавам усърдието, дори не-увенчано с успех. Избрах да казвам: „Браво!“, „Чудесно се справи“, „Успя“, „Гордея се с теб“ и „Опитай пак“, „Положи усилие, можеш“.
Избрах да държа за ръка детето си, когато търси подкрепата ми, да тичам, когато иска да тичам, да скачам, когато се страхува да скача сама. Избрах да чувам, когато ме вика, да отговарям на всеки въпрос, да гледам, когато ми показва.
Забелязвам деца, „жадни“ за внимание.
Срещам момиченца, които искат да играем „на кукли“, когато видят как играем с моето дете. Чувам редовно „Виж и мен, мога и аз“, когато поощрявам усилията на дъщеря ми. Случи се непознато дете да ме хване за ръка и да иска да играя и с него в пясъчника, забелязало, че усърдно греба с лопатката до моята дъщеря. Друго ме нарече „мамо“. Трето искаше да се пързаляме заедно, видяло, че съм там, до моето дете.
И се замислих колко много имат нужда от това да си там, до тях. Да ги чуваш, да ги виждаш и да откликваш. В момента съм там поради обективната причина, че детето ми е на две години. Но бих била и на пет, и на осем, винаги когато тя има нужда от мен. Не върша нещата вместо нея, а я оставям да опита сама, „позволявам“ ѝ да падне, а след това съм там, за да сложа лепенка на ожуленото, насърчавам я да се старае, макар и да се разочарова ако не успее, разрешавам ѝ да поплаче, да се разгневи, да каже „не“. И съм там, ако има нужда да изтрия сълзите ѝ и да я подкрепя с прегръдка.
Децата имат нужда от родителите си, за да учат за света, за отношенията, за любовта, за правилата, за честната дума. Когато обещавам винаги изпълнявам, дори тя да е забравила какво е помолила/поискала. Уча я на истина и лъжа като аз самата никога не я лъжа – нито за щъркела, нито за бонбоните в шкафа, нито за живота. Казвам, когато на мен самата ми е трудно, когато ме е страх, когато съм ядосана. Защото това е човешко, нормално, присъщо на всеки от нас. Често греша. Понякога викам. Винаги казвам “Съжалявам”. Извинявам се, когато сгреша. Защото честа родителска грешка е да се правим на безгрешни, всемогъщи, всезнаещи. Не не сме. И признавайки си, ние учим на честност. А тя все по-честичко липсва.
автор: Кристиана Стефанова за MamaMia
Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
снимка Canva
Вижте повече
За гнева (с любов)
„Много често се гневя, ядосана съм, всичко ме дразни, направо ми иде да…“ – споделя ми моя клиентка. „Дразнят ме родителите ми, майка ми постоянно дудне и ме натоварва, понякога ѝ крещя, но знам, че не трябва така“ – довършва тя и усещам как гневът и чувството за вина от него я „захапват“. „Детето много ме дразни, напоследък въобще не ме слуша и трябва да крещя, за да ме отрази. Но той не заслужава това, искам да съм добра майка“.
И отново сълзи от болка понечват да се настанят в очите ѝ, но думите напират: „И мъжът ми много ме дразни, вечно е уморен и все работи, става и ляга с лаптопа си и пак трябва да повтарям, че лампата в хола е изгоряла и не я е сменил. Докато не почна да крещя, че все се налага да напомням не се сеща…но той не заслужава това, полага много усилия да сме добре, прави всичко за нас.“ – Отново усещам болката и прииждащите сълзи, вътрешната борба между гнева и вината.
От трите изречения чувам основно думите „крещя“ и я питам „Лилия* (името е сменено), за какво крещи душата ти?“, разплаква се. Да, най-често, когато устите ни крещят, те са инструмент на душата. Натрупаното вътрешно напрежение е взело връх и единственият начин да бъде освободено е просто да излезе навън под формата на крясък.
Имаш право да си гневна. Имаш право да си ядосана. Имаш право да кажеш, когато нещо ти идва в повече. И имаш право да потърсиш подкрепа.
Гневът е една от онези емоции, които често са ни забранявали като деца. Може би всеки от нас има мигновен спомен в главата си за такава ситуация, в която е бил много ядосан, но някой авторитет му е казал, че това е лошо. Например сестра ти е счупила любимата ти играчка и ти си ужсно гневна, но мама или татко са те смъмрили, че все пак си кака и не е редно да се сърдиш, все пак си по-голяма. Недей си Боже да си „прекалила“ и освен забраната на тази емоция, да си отнесла и някое наказание заради „лошото“ си поведение и „негативните“ си емоции.
Всички ние имаме еднакви емоции и чувства без значение дали сме малки или големи. И отхвърлянето на някой негативен порив, защото си „голям“, е безпредметно.
Няма позитивни или негативни, няма лоши, добри, лесни или трудни емоции. Има емоции, с които не сме се научили да се справяме. Така както, ако никой не беше полагал усилия да ни научи да караме колело, а и ние самите не се бяхме потрудили, нямаше да знаем как се случва то, така няма как без обучение, опит и усилия да знаем какво са емоциите и как да се справяме с тях.
Порочният кръг изглежда така – родителите ни са били научени да „бягат“ от лошите емоции, та как да обяснят на нас как да се справяме с гнева.
Когато не познаваш нещо, най-лесно е да го отречеш.
„Няма извънземни!“ – казват. Аз не съм сигурна, че това е така, защото не съм изучила темата, не познавам морфологията на нито една планета, не се интересувам грам от биологията на различните видове, никога не съм мечтала да съм космонавт, не съм положила грам усилия в посока обогатяване на познанията си по въпроса и нашите никога не ми поволяваха да пробвам да се изстрелям нависоко от някое дърво, за да се опитам да стигна в космоса и да се убедя сама, че няма извънземни.
Същото е и с непознатите, забранените, лошите емоции. Как да ги познаваш и да знаеш какво представляват, след като никога не са ти давали възможност да ги опиташ?
„Лилия, знаеш ли какво е гневът?“ – питам моята клиентка.
„Това, което никога не ми позволяваха да изпитвам като дете.“– отвръща с осъзнаване и тъга тя. „Ами как тогава да не ти идва да крещиш и след това да съжаляваш, когато го направиш, след като ти не си научена как да се справяш с непознатата забранена емоция“ – отвръщам с дълбоко съчувствие.
Повечето от нас си носят този товар от дете. Всеки от нас е мразел поне малко някой от родителите си в такъв момент или в някой друг, в който нещата, за които сме копнели, са ни били отказвани или забранявани. И понеже психиката ни, научена през правилата за социално приемливо поведение, впечатала думите, че е непростимо да мразиш собствените си родители, няма друг инструмент за справяне с гнева, го трансформира в чувство за вина… „Аз съм ужасен човек, щом мразя родителите си.“
И ето как центрофугата от „неприемливи“ емоции ни върти във всяка една житейска роля – на деца, родители, партньори.
Гневът излиза навън през крясък, а последиците се трансформират в чувство за вина.
И се мразим и се гневим на себе си и се лутаме в порочния кръг. А можем да се погледнем, да се чуем, да се приемем и да се обикнем. Да, имаме право да се гневим – животът, който живеем, ни предоставя безброй възможности да го случваме всеки ден. Имаме право да сме тъжни. Имаме право да сме ядосани, имаме право на емоции от целия спектър. И това е човешко. Позволи си да изпитваш всички с приемане. Гневът не е лош. Любовта не е била „фалшива“. Страхът не е бил неоснователен. Нещо ги е породило и е добре да бъдем съзнателни за това какво стои в основата на дадена наша реакция. И можем да комуникираме и да споделим. И да си позволим да бъдем хора – с пълния спектър от цветове.
автор: Кристиана Стефанова за MamaMia
Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
снимка Canva
Вижте повече
Въпросът дали ще имаш деца е политически
Майка съм на дете в яслена възраст, работя и се старая да балансирам между ангажиментите си на партньор, родител и професионалист. Мечтаех за това да имам дете и съм благодарна, че ми се случи, въпреки отлагането поради ред причини, сред които и финансови такива. Последното е тема на много от съвременните съзнателни хора, които са наясно, че „любовта си е любов, но хлябът е с пари“ (или нещо подобно).
Да, аз съм дете на прехода и прекрасно знам, а и си спомням, че понякога нямаше хляб, друг път в ЦУМ имаше два чифта гуменки по празните рафтове, едните 32 размер, а другите 41 и някак ни отгледаха и изучиха, и станахме хора напук на тая мизерия, но личното ми мнение е, че се живее добре, когато не се налага да мислиш за прехраната, облеклото си и ежедневните си нужди. Днес искаме децата ни да са сити – физически и духовно, интелигентни – академично и емоционално и да не се налага да износват почти скъсаните кецове на втория си братовчед. Да, искаме повече за децата си, а това струва пари.
Предучилищното образование става задължително от 4 годишна възраст. Чудесно!
Няма да ми се хайманосват децата да играят на народна топка и ластик до късни доби! Да залягат над учебниците още от раждането! Все пак обществото ни има нужда от образовани, интелигентни и активни хора, които да вземат в ръце тая държава, че ни затриха! Ноооо, тук идва „уловката“: как ще се образоват предучилищно тези дечица, имали не-късмета да се родят в столицата? Места в детските градини няма. Темата я дъвчем от има-няма 10 години и става все по-наболяла, защото всяка година броя на децата, които не са класирани за общинска детска ясла/градина е между 8000 и 10 000.
Моето дете е в системата за кандидатстване от раждането си и втора поредна година не печелим лотарията. Аз имах потребност да работя по-активно, а тя – нужда от социални контакти, защото те са в пъти по-интересни отколкото мама да е шут, аниматор, треньор и т.н. И поради липсата на друга възможност ходи в частна институция. В София месечните такси са между 800 и 2200лв., нашата е по средата. Имам право на компенсация обаче, защото детето ми не е прието в общинска градина. Едни 413лв., която държавата в лицето на общината изплаща.
Правиш някаква сметка и си викаш „Излиза горе-долу някак“. Да, ама не.
Тази МЕСЕЧНА целева помощ идва от дъжд на вятър или по-конкретно на всеки 3-4 месеца. Чувството ми за справедливост роптае. Е нали всеки месец плащаме такса и е логично да получаваме и компенсация за нея?! Беглите ми познания на Конституцията на Република България ми напомнят за правото на всяко дете на достъп до образование. Тоест, излиза, че държавата ме задължава да пусна детето си на градина на 4г. (предполагам, че подлежа и на санкция ако не го направя), не ми осигурява място къде да се случи това, но пък ме компенсира с около 1/3 от таксата в частна институция. Fair enough, ама месеци по-късно?
Решавам да взема нещата в свои ръце и да питам.
Свързвам се с общината, казват: „Няма пари“, питайте МОН или МЗ (яслите са към тях). Питам тях, викат: „Няма пари, идват от МС“. Пиша на Омбудсмана и месец по-късно, днес, ми се обажда една безкрайно мила дама от Администрацията му и ми казва: „Госпожо, въпросът е политически“. Мислихме, мислихме двете какво, аджеба, да направим, като въпросът дали да имаш деца и къде да ходят на градина е политически и накрая стигнахме до извода да питаме пак МОН, Общината и арменския поп.
Викам: „Аз ги питах вече, дайте да пием по една студена вода и да благодарим на Вселената, че ни свърза да си поговорим много мило в този ден (наистина без грам ирония, дамата, която ми обясни, че е баба и София е ужасен град за гледане на деца и внуци, наистина се опитваше да помогне). Затворих телефона със смесени чувства – смятам, че будното гражданско общество трябва да държи отговорни и да задава въпроси на властимащите, администрацията и служителите ѝ, но толкова се отчайвам, когато чуя: „Еми, няма какво да направим, въпросът е политически“.
Пих една студена вода, поех дълбоко въздух и си казвах: „Кристиана, поне детето ти е щастливо, макар решението за появата и бъдещето му да е политическо“.
автор: Кристиана Стефанова за MamaMia
Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
снимка Canva
Вижте повече