Джънк храна и смартфон – това ли е плажът на децата днес?
Почивката по родното Черноморие е като енциклопедия за знания в много житейски области. Успявам да си сверя часовника както за взаимоотношенията между партньорите, така и за темите, които вълнуват българина, възпитателните методи на родителите, модата в плажния аутфит и културата на хранене на плажуващите.
Наблюдават се основно три вида родни туристи – семейства с деца, които се опитват да вземат глътка въздух от натовареното ежедневие в града, млади гаджета, чиито хормони бушуват и градусът на страстта надхвърля този на нагорещения по обяд пясък на плажа, и свободни сърца (и момичета, и момчета), които търсят любовта (под някаква форма).
Хората под 30 обикновено се вълнуват дали ще успеят да си запазят места на бара за онзи мега як диджей, който пуска в петък вечер в плажния клуб.
Хората над 30 се питат има ли смисъл да гласуват или е по-добре да емигрират, обсъждат какъв гадняр е шефът заради обещаното увеличение на заплатите, което се забавя още един месец и какви смотаняци са ония приятели, които избрали да почиват в Майорка, вместо да дойдат с тях в Созопол.
Сингълите се чудят дали са легнали по най-грациозния начин на плажната хавлия, така че отникъде нищо да не виси, а пресата да бъде добре очертана. Последните при излизане от морето се движат на забавен каданс като в кадър с Памела Андерсън или Дейвид Хаселхоф от „Спасители на плажа“.
Моето внимание винаги е насочено с огромен интерес към родителите с деца.
Те са особен контингент от хора, които могат да те научат на толкова много неща и най-вече на това какво НЕ трябва да се прави.
На първо място, особено интересен е подходът към малчуганите. Тук таме има някоя мама или татко, които са фенове на Мария Монтесори и носят със себе си ръчно направени играчки от руло тоалетна хартия, цветни топчета и картинки на животни вместо дежурните кофички, лопатки, топки и басейни, но повечето са „традиционалисти“ и не приемат тези модерни течения в отглеждането и възпитанието на децата.
Така например наблюдавах един татко, които държеше на режима на 4-годишната си дъщеря и това тя да спи на плажа и когато стана време, просто ѝ даде един телефон и каза: „Заспивай!“ със сериозен тон. Момиченцето се сви на кълбо и беше готово да изпълни заръката на татко си, когато след 5 минути той дръпна мобилното устройство от ръцете й, удари й един шамар по дупето и й каза: „Абе, аз на тебе казазх ли ти да заспиваш?“. Детенцето естествено се разплака, но явно страхът от по-нататъшните действия я накара бързо-бързо да затвори очи. За агресията (вербална и физическа) дори няма да отварям скоба тук, но като психолог, родител и човек остро осъждам всяка една такава проява.
На следващо място идват хранителните навици.
Разбира се, намират се родители, които носят със себе си кутии с плодове и супа, но повечето разчитат на бързите въглехидрати. Изкючителен интерес предизвикаха у мен две приятелски семейства, които заедно се бяха погрижили за обяда на общо четирите си деца. За „основно“ имаше голям избор от храни, включващи чипс, бисквити-животни (?!), баница, милинки и гофрети, а за десерт – кекс, желирани бонбони и газирани напитки. Разбира се децата бяха изключително щастливи от богатото меню и се чудеха кое от тези кулинарни изкушения да уважат, така че нито една от общо двете майки да не се почувства обидена, че някой е предпочел печивото на другата.
Хора, какво ви става? Защо лесното е изборът, който правите, обричайки на сериозни проблеми децата си? Чели ли сте някога съдържанието на опаковките с бисквити? Без претенция за високо научно ниво по медицина на храненето, но от средно ниво на интерес и информираност знам, че броят на мастните клетки се формира в детството. Тоест ако едно хлапе страда от наднормено тегло, много вероятно е то да се превърне в затлъстял възрастен.
Едната страна на избора на храни е здравословната. Редица проучвания доказват връзката между затлъстяването и социално значимите болести. Доказана е вредата от трансмазнините на клетъчно ниво. Висококиселинната среда в тялото е предпоставка за формирането на злокачествени образования. И т.н., и т.н. Пакетираната храна разболява нас и децата ни. Точка!
На следващо място, но не по значимост, е отражението върху психичното здраве на децата. Живеем във визуален свят, където красивото е хармоничното. Въпреки съвременните течения, маркетинговите трикове на големите корпорации и появата на плюс сайз моделите, обществото, в което живеем, е скептично към дебелите хора. Не ме разбирайте погрешно, тук изключвам медицинските причини за наднормено тегло поради заболяване, има прекрасни като душевност пълни хора (изключително близък на сърцето ми човек е размер XXL), но визията, за съжаление, е все така водеща в днешния свят.
Само децата могат да бъдат толкова болезнено откровени в комуникацията. И, вярвайте ми, жестоки що се отнася до различната визия. Всички ние сме виждали, а някои сме преживявали емоционални травми, причинени от думите на някое дете. И в този смисъл „слон“, „прасе“ и други сравнения с животинския свят са най-незначителното, което може да рани душевността на едно дете със затлъстяване.
Моля Ви, родители, мислете! Купете плод вместо бонбони, направете сладолед от замразени банани, сварете картоф и тиквичка, пригответе таратор. Залогът са здравето и психиката на децата ви! Бъдете отговорни!
автор: Кристиана Стефанова за MamaMia
Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
снимка Canva
Вижте повече
Сравнението като сигурен начин за провал
Сравнението е част от живота ни от самото ни раждане. Още от появата ни на този свят биваме сравнявани с другите около нас. По-висок, по-тежък, с повече коса, с по-светла кожа и т.н. неусетно започваме да функционираме в един свят на сравнения. За това, разбира се, помага цялата ни среда, включително и собствената ни майка, за която по презумпция сме най-красивите, най-умните и най-добрите.
В ролята на майка, обаче, всяка жена неусетно или напълно целенасочено сравнява своето дете. Чисто психологически имаме нужда от тази база, за да разберем къде сме ние, дали сме по-малко или повече в сравнение с другите. Какво се случва обаче в практиката? Сравнявайки се, ние постепенно подриваме собственото си/това на детето си самочувствие.
Вече няма спор, че бебетата са в състояние да възприемат думи и да ги запечатват в съзнанието си още от утробата. Доказано е, че по време на пренаталното си развитие плода „разбира“ посланията, идващи от външния свят – ако мама е тъжна, напрегната и нейните хормони на стреса са редовно в пикови стойности, бебчето също преживява подобни емоции и изгражда представа, че светът навън е едно враждебно място. Знаем, че бебето познава гласа на мама още от корема, а думите, с които тя облича посланията си към него са най-силните внушения, които получаваме, послания, които могат както да лекуват, така и да разболяват.
Всички знаем за силата на майчината милувка и как тя лекува всичко – от охлузено коляно до висока температура.
Имайки цялата информация за вербалната и невербална комуникация, ние все пак неглижираме посланията, които отправяме към своите деца.
Всички майки, които са прекарали поне един ден в парка, задължително са били обект на въпроси за възрастта на детето, килограмите му, прохождането му, режима му, уменията му, говора му и т.н. Това нескрито любопитство между себеподобни често може да доведе до огромни негативни последици. Всички ние имаме нужда да сравняваме. Сякаш това ни дава успокоение, че, ето, ние/детето ни сме достатъчно добри.
До какво обаче води всичко това?
Освен, че е начин да си свериш часовника, лесно можеш да попаднеш в капана на собствената си разклатена самооценка. Защото, когато гледаш само навън, е много лесно да се окаже, че ти липсва нещо.
Още по-вредно е цялото това сверяване на информацията що се отнася до децата. Те са вербални същества и много добре разкодират информацията. Ако едно дете постоянно чува как вие го сравнявате с другите, е много вероятно да възпитате един вечно търсещ одобрение отвън и неудовлетворен от себе си възрастен.
Ама това детето проходило на 9 месеца, онова говорело цели изречения на 1 година, третото пък можело да брои до 10 още в яслата… Моят въпрос е: „И какво от това?“. Хората сме различни. Неслучайно един избира да стане лекар, а друг адвокат. Защото единият е добър в биологията, а другият в историята. Това значи ли, че юристът е по-малко кадърен от доктора, защото няма неговите компетенции?
Много е важно човек да има адекватна база за сравнение и трезва преценка за нещата, които го заобикалят. Веднага се сещам за Маугли, който оцелявал в джунглата. Горкият, нито можел да бяга като пумата, нито да пее като птицата, нито да скача на големи разстояния като маймуната, нито да изяжда толкова храна като лъва, проходил е доста по-късно от мравката и така и не се е научил да лети…
Ние сме каквито сме.
Да, можем да положим усилия да научим повече, да развием потенциала си, да изглеждаме по-добре, да сме по-добрата версия на себе си, но не можем да бъдем други. И това да се опитваш през сравнението да се доближиш до някой друг и да не успееш, е сигурен фактор да се чувстваш неудовлетворен и нещастен, защото винаги ще има някой по-добър от теб.
Не ме разбирайте погрешно, стремежът на човек да надгражда и винаги да гледа напред и нагоре е двигател на просперитета. Но ако не можеш да летиш, това не означава, че не можеш да станеш най-добрия пилот на самолет. Хубаво е да хвърляме по едно око наоколо, но да не забравяме да поглеждаме и навътре в себе си, за да видим собствената си ценност и уникалност.
автор: Кристиана Стефанова за MamaMia
Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
снимка Canva
Вижте повече
Война?!
В навечерието на Задушница си мисля за баба – изключителна жена, която за невисокия си ръст и миловидно закръглено лице притежаваше завидни организаторски умения, особено за мъжката половина от рода. Отиде си на 91 и до последно наред с телевизионните сериали следобед четеше книги. Винаги ме впечатляваше това, че недовиждаше някоя черупка в орехите, но четеше без очила и ме молеше да й купувам нови заглавия.
Тази дребна женичка беше преживяла много и беше пълна с истории. Завинаги се е запечатало в съзнанието ми това, което ми разказваше за времената на война. Ходела пеша на училище от “Хаджи Димитър” до Търговската гимназия в “Лозенец”. Тогава често се чували сирени и хората се криели в убежища. Близо до тяхната къща паднала бомба. Описваше жестокия тътен и грохот, който чули със семейството й. Обичах да слушам тази история, защото тя винаги завършваше по един начин: „Вие, днешните деца, сте щастливци, че никога няма да преживеете това!“
Уви, вече не сме деца, но го преживяваме.
Няма по-грозно от лицето на войната. Защото там човекът е без стойност, превръща се лесно в бройка, броя на загиналите. И макар съвеременните войни да са различни, те са също толкова грозни, безполезни, безмислени, ненужни. Как стана така, че в привидно цивилизования и развит технологично свят се случва подобно нещо? Детето в мен не иска да повярва, че човешки съдби са в плен на плановете на големите политици. Ама нали в правовите държави ние хората избираме управниците, овластяваме ги, за да ни представляват по най-добрия начин?!
Мислехме, че Covid 19 е новият вид война. Заключихме се вкъщи, за да се спасим от опасния вирус. Спряхме да виждаме близки, родители, приятели. Страхувахме се. Невидимият враг, срещу когото беше изправено човечеството го направи още по-опасен противник. Но свикнахме с него. Някак се научихме да живеем отново. Страхът поотшумя, макар че продължихме да гледаме криво всеки, който си позволи да се изкашля в присъствие на другиго. Говоря за Covid в минало време не защото ти е отишъл, а защото днес страхът от него бе нахално изтикан назад от страха от война.
А той идва въоражен с куп допълнителни екстри. Идва с куп неизвестни. Войната идва да принизи човешкия дух до стремеж да покрие базовите си нужди. И от полета на душата и възвишените мисли се връщаме тук и сега, с въпроси:“Ами сега накъде?“. Цените хвърчат все нагоре, а доходите ни бавно се топят. И ето, че сме изправени пред най-страшното-човек да убива човека.
Вчера говорих с потомък на наш сънародник в Украйна. Разказа ми как са хората там. Говореше на завидно правилен и съвременен български език и накрая завърши така:“Кътайте се“. Това стопли душата ми. Красив е нашият език. Има топлина и загриженост в думите. И ни остава това – да кътаме в някое кътче надежда, надежда, че всички ще бъдем добре.
автор: Кристиана Стефанова за MamaMia
Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
снимка Canva
Вижте повече
Как отношенията в семейството ни определят избора на партньор?
Всички идваме на този свят, избирайки си семейство. Попадаме при една мама и един татко, с които започваме да учим. От първата глътка въздух, която поемаме и първите сълзи, които проливаме, ние имаме нуждата да бъдем прегърнати, целунати, утешени и чути.
Попадайки в една семейна система от двама или трима, четирима (при наличието на братя и сестри) ние заемаме определено място, мястото на дете. И оставаме в тази роля за цял живот, независимо от възрастта си. Много често се сърдим, че вече сме големи, а мама и татко все още ни наричат деца, но всъщност това е така и ще бъде така, дори когато ние имаме свои наследници.
Ролята на дете е най-сладка. При нея просто получаваме без да се очаква нищо от нас. При нея сме обичани безусловно, въпреки това, което правим и дори да грешим. Или поне това е правилото. Здравата семейна система изисква родителите да бъдат в ролята на родители, децата в ролята на деца и еднопосочна безусловна любов от тях към нас. Това гарантира стабилността и емоционалното здраве на всички индивиди в тази група.
Какво се случва когато ролите са размити, отсъстват или са разменени? Беда! Какво се случва, когато безусловната любов от родител към дете отсъства? Беда!
Тук се появава патологията в емоционалния свят на детето. В първите месеци и години от живота ни ние учим за света. Ако към нас се е подхождало с любов, разбиране, зачитане и уважение ние научаваме, че светът е едно безопасно място, на което можем да имаме доверие на хората. А доверието в хората означава, че можем да се свързваме с тях и да ги обичаме здравословно. Когато обаче това, което сме научили през родителите си е, че нуждите ни нямат значение, то ние затваряме вратите на любовта. Защото сме израснали с убедеността, че светът е едно враждебно място, което не ни вижда и чува.
Първите образи, които ни показват как изглежда любовта в двойката са родителите ни. Ако между тях е имало уважение, топлина, хармония и близост, то това ще бъде пейзажът, който ние се стремим да рисуваме в живота си. Обратният сценарий дава два избора (разбира се посъзнателни) – «аз никога няма да избера такъв партньор и такава любов» или «винаги ще избирам това, което съм видял като пример у дома, за да бъда лоялен към родителите си».
Изборите на сърцето в повечето случаи са емоционални. Разбира се, порасвайки ние се научаваме да контролираме и можем да заглушим вътрешното си гласче в името на здравия разум. Но начинът, по който се избираме един друг, чувстваме се привлечени и създаваме партньорства е подсъзнателен. Тогава се получава следното – силно негодуваме срещу татко си, но избираме същия като него – насилник, комарджия или алкохолик. Защо? Защото на това сме научени, това сме видели, това е нормата в живота ни. Тук идва мястото на осъзнаването и промяната, така че да спре тази тенденция. Как? С вътрешна работа, изграждане на нова самооценка и вярването, че заслужаваме – любов, уважение, зачитане. С убедеността, че сами ковем съдбата си.
Важно е да се събудим от детския сън, в който живеем и да разберем, че ние не сме родителите си, не сме тяхно продължение и можем да изберем друг сценарий за живота, които искаме да живеем. Важно е да им простим от дълбините на сърцето си и да им благодарим за това, което са могли да направят за нас според житейската си осъзнатост и лични възможности.
Важно е да «прекъснем» пъпната връв и да се отделим от мама. Ние сме самостоятелен от нея индивид, който гради сам.
Ние не носим отговорност за родителите си. Много често виждам едни пораснали деца, все още пристегнати в обятията на мама като стисната от боа плячка. Наблюдавам родители, които държат отговорни децата си за собствените си избори, защото те са сторили всичко за нас. Не! Всеки сам взема решенията за себе си и носи последствията от тях. И не, не дължим нищо на родителите си останали в задушаващия брак заради нас. Ако някой се обрича да бъде нещастен, той го прави заради себе себе си и не може друг да носи отговрност за това. Ако някой не си тръгва, това е личният избор, който е направил.
Ние като деца не бива да влизаме в ролята на родители на собствените си родители. Не им дължим солидарност ако те са нещастни. Не сме длъжни да живеем и ние в неудовлетворение ако те са свикнали така. Всеки носи отговорност за изборите си. Всеки определя чрез действията си как иска да върви по житейския път. Всеки заслужава щастие и любов, но те изискват осъзнатост. Така че нека отворим очи и да видим!
автор: Кристиана Стефанова за MamaMia
Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
снимка Canva
Вижте повече
Аз „само“ си гледам детето
Аз съм майка. За първи път. Дъщеря ни е нашата сбъдната мечта. Естественото продължение на огромната ни любов с баща й. За тази една година, в която съм майка съм най-щастливата и … най-уморена версия на себе си. И да, „само“ си гледам детето. И това е ужасно отговорно, ужасно уморително и изпиващо всички жизнени сили. Мисля, че не съм спала нормално от около 100 години, които всъщност се равняват на 13 астрономически месеца, но по майчиното летоброене са цял век. Защото откакто станах майка съм на скоростното влакче и се движа във времето и пространството като свободен електрон. И не знам нито кой ден е, нито кой месец, а за сезона се ориентирам само защото прекарвам много време в парковете и от време на време се сещам да погледна листата на дърветата.
Освен, че съм майка на приказна дъщеря, съм неин персонален лайф коуч, учител, педагог, диетолог, готвач, санитар, треньор, шофьор, стилист, певица и всичко, което не съм, но тя има нужда да бъда…
Освен всичко гореизброено, от време на време, имам домакински, партньорски задължения и все по-рядко лични нужди. Отговарям за хигиената на едни стотина квадрата жилищна площ, за два стомаха, които се опитват да се хранят с нещо по-различно от филии с пастет през ден и перални машини, които сякаш денонощно са пълни. Откакто „само“ си гледам детето съм прочела половин книга, отишла съм 2 пъти на фризьор, нахранила съм се седнала без да бързам 3 пъти и веднъж съм помолила баба да гледа внуче, за да отидем на театър.
Откакто „само“ си гледам детето имам време да се видя с приятелки само по детските празници у дома и да проведа нормален разговор единствено ако малката няма нужда от мен в този момент. В тези редки случаи трудно се изказвам, защото от умора ми се случва за кратичко да заспивам и като се събудя не помня докъде съм стигнала.
Откакто „само“ си гледам детето често срещам други такива дами като мен в парка, в детския център, в басейна за бебета. И много често, когато видя майка с двама или повече наследници изразявам искреното си и нескрито възхищение от геройските й подвизи. В 99% случаите на въпроса „Как се справяш?“ чувам отговор: „Аз само си гледам децата“. И аз млъквам. Защото това „само“ означава, че те са някакви мега-гига-ултра уникални същества, които смогват да бъдат всичко това, за което по-горе ставаше дума и се справят. Аз наистина смятам, че правя много. И смятам, че всички майки правим страшно много неща. И това, че „само“ си гледаме децата звучи ужасно. Не знам кой, как и защо си е позволил някога да го каже и ние като общество да го приемем като нормално, но не е ок. Защото ангажиментите, отговорностите, задълженията и натоварването на всички майки по света заслужават „само“ огромна благодарност и уважение.
автор: Кристиана Стефанова за MamaMia
Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
снимка Canva
Вижте повече
Всичко се променя с появата на децата
Живеем в свят на бързи обороти. Искаме бързи пари, бързи срещи, бърз секс, бърза любов, а след това бързо семейство, деца. Като че ли повече ни харесва да бързаме отколкото да се насладим на времето и неговия естествен ход. Като че ли сме в една непрестанна надпревара да имаме всичко тук и сега, веднага. Не обичаме да чакаме, не обичаме да инвестираме време. Не ни харесва да вникваме в дълбочина, защото като че ли всичко наоколо е повърхностно. Търсим щастието навсякъде навън, но забравяме да погледнем навътре. Толкова е шумно около нас, че не успяваме да чуем собствения си глас, този отвътре, този, който не лъже, този, който има да ни каже толкова много.
Темата за партньорските взаимоотношения отдавна предизвиква както личния, така и професионалния ми интерес. Като човек се чудя какво става, че толкова много връзки не успяват да продължат напред и се разпадат още преди да са започнали. Като психолог виждам, че хората са безкрайно объркани, не познават себе си, нямат ясни граници в общуването си и не са склонни на компромиси.
А партньорските взаимоотношения изискват именно това. В основата на здравото партньорство е това да познаваш себе си, да знаеш собствената си стойност, да обичаш същността си, да си наясно с дефицитите си и да си готов на отсъпки в името общия път. В основата на здравото партньорство стои разпределението на ролите. Ако аз знам коя съм и ти знаеш кой си е много по-вероятно, познавайки себе си да мога да градя съвместния си живот с теб. Ако аз смятам, че ти си длъжен да правиш нещо за мен, а аз не съм склонна да правя нищо е много вероятно да се разминем.
Всички сме чували самосбъдващото се пророчество „всичко се променя с раждането на децата“. Всички познаваме семейства, който са се разделили след появата на детето, дори все по-често това се случва в първите месеци след раждането на наследник…Но никога причината не е в детето. Появата му е следствие от едно не добре построено партньорство. Смейството се гради, така както едно време дедите ни са строили дом – тухла по тухла. Ако ние поставим едни здрави основи на дома на любовта, то възможността той да се срути с появата на детето е минимална.
На първо място в едно семейство е любовта. Тя е онази основна градивна смес, от която замесваме здравото семейство. Любовта е трезва. Любовта се различава от влюбването, което е хормонален коктейл, с който ако тръгнеш да градиш нещо стабилно, най-вероятно ще се окажеш неприятно пиян, сам и разрушен. Любовта е честна. В любовта няма място за лъжи, неискреност, фалш. Ако усетиш нещо от последните – не е любов. Любовта е тиха. Тя не обича гръмки слова, големи обещания, високопарни излияния. Любовта се усеща. Любов е да се свързвате емоционално, интелектуално и сексуално. И тези три компоненти са неразривно свързани. Ако не можеш да комуникираш с човека до теб, ако не ти трепва, когато го виждаш след края на работния ден, прибирайки се удома и ако нямаш потребност да сливаш тялото си с него – не е любов. Любовта е отдаване в свързаността. Любовта е споделяне. Ако не изповядваш сходни ценности и имате тотално различна представа за това кое е морално и кое не – не е любов. Ако нямаш желание да направиш нищо, с което да провокираш усмивката на партньора си – не е любов.
Едва когато поставим в основите на партньорството любовта, идва общата цел. И тя е най-естественото продължение на любовта – децата. Въпросът, който всеки трябва да си зададе е: „Защо искам да имам дете от партньора си?“. Отговорите, разбира се, биха могли да бъдат различни, но основното е да идват от сърцето, а не от егото.
Ако аз искам дете от теб, защото „така трябва“, „време е“, „часовникът тиктака“, „физиологията си казва своето“, „стресът намалява шансовете за зачеване“, „всички приятели вече имат деца“, „родителите ми ме натискат“, „трябва да продължим рода“, „човекът до мен е добра партия“, „къде ще търся друг“ и прочие, не го прави!
Най-много партньорства са претърпели крах заради погрешните мотиви за създаването на дете. Ако оставиш егото, а не любовта да вземе решението да имаш дете, ще сгрешиш. Най-верният компас е това, което усещаш отвътре. Интуицията е безпогрешният съветник във всяка една житейска сфера – от избор на работа, през партньор, до деца, дом и това какво ти се яде. Първата мисъл, която имаме, когато си зададем даден въпрос е безпогрешна. Ако попиташ вътрешния си глас: „Искаш ли дете от този човек“ и усетиш колебание, не го прави.
Много хора се решават на стъпка деца, за да „оправят“ взаимоотношенията си. Резултатът често е още по-голямо разочарование от това, че не е проработило и дете на разделени родители. Причината е, че не можеш да търсиш опора навън. Ако центърът на партньорството или основите му са извън него, стабилността изчезва, балансът е изгубен.
Хората се разделят не заради децата, а заради себе си. Много често при появата на нов член в семейството ролите се объркват. Много често забравяме, че на първо място сме партньори, любими, мъж и жена. Детето идва като следствие от любовта ни и не измества никого. Здравата личностова структура означава ти да поставяш партньора си пред детето. Защото първо сме ние двамата, а след това ставаме трима и четирима. Колкото и варварско да звучи, във времена на война, пандемии и бедствия хората е трябвало да изберат партньора, защото чрез него те могат да продължат рода ако нещо се случи.
В семейната система има роли. И тук идва важността на разпределението им. Мъжът има свои функции спрямо жената и детето, жената има свои към другите две фигури, а детето е единствено и само дете. Мъжът се грижи аз прехраната на семейството при появата на бебе, защото жената е ангажирана с грижи за него. Мъжът има и ролята на ловец, за да привлече отново към себе си жената. Мъжът поставя границите и правилата при възпитанието на детето. Жената поема грижите за детето, но тя е и партньорка, която трябва да отделя време само и единствено за мъжа си.
Голяма част от семействата се разделят заради разбърканите или неизпълнени роли. Всички сме чували за жени, които се посвещават изцяло на детето и забравят, че на първо място са любими. Възможно най-голямата грешка е мъжът да бъде „изтикан“ в ъгъла и „заменен“ с детето. Напълно нездраво е поведението, при което жената спи с бебето в семейната спалня, а съпругът й остава на дивана в хола, за да не „пречи“. Тук дори не засягам негативните последици за детето, когато порасне и стане възрастен индивид. Напълно нездраво е жената да забрави за соята женска същност, защото мъжът обича и с очите си. Замислете се, така ли изглеждахте на първите срещи с партньора си, както сега, удома с дете на ръце?
Важно е да умеем да виждаме нюансите на любовта. Ако търсим оправдания е много вероятно да ги намерим. Ако вярваме, че партньорството ни никога няма да бъде същото след появата на детето, сме прави. Ако вярваме, че с появата на детето връзката ни ще се издигне на следващо ниво и ще бъде още по-прекрасна, сме прави. Защото всичко зависи от нас, нашите очаквания и цели. Партньорството след децата е различно, защото любовата има различни етапи. Но само от нас зависи как ще преминем на следващото ниво, защото огънят на любовта трябва да бъде подклаждан – преди и след попявата на децата. Иначе е лесно при първия дъжд да угасне.
Кристиана Стефанова – магистър психолог, хипнотерапевт, създател на „Фабрика за щастие“.
Ако сте на подобен житейски кръстопът, не се колебайте да се свържете с мен за лична консултация.
снимка Canva
Вижте повече
Защо няма мъже?
Дали заради нереалистичните очаквания на жените или заради сблъсъка с модерния мъж, все по-често чувам: „Няма мъже“, „Истинските мъже изчезнаха“, „Всички готини са обвързани“, „Ако е сам, значи нещо му има“, „Той не е достатъчно…“ (и тук можем да допълним: красив, умен, забавен, секси, чаровен, кавалер, успешен, богат и т.н. и т.н.).
Много сме добри да намираме недостатъците в другите, особено в противополжния пол, но замисляме ли се за собствените си минуси и неразрешени конфликти?
Съвременните мъже са такива каквито са. Ние не можем и не трябва да искаме да ги променяме. Това, което можем да направим, е да работим върху себе си. Да променим себе си, собствените си нагласи и да привлечем партньора, който искаме да имаме.
Проблем във взаимоотношенията между съвременните хора има.
Все по-често ставаме свидетели на двойки, които се разделят при първата житейска буря, отколкото на такива, които са готови да се изправят срещу вятъра. Защо? Защото е по-лесно. А ние, съвременните жени, искаме да ни е лесно. Искаме принцът да се появи на входната ни врата и да бъде толкова съвършен, колкото богатото ни въображение го е нарисувало. Искаме да ни е лесно и искаме всичко бързо: „пръстен-брак-деца“.
И някъде там в бързината нещото се пропуква. Появяват се собствените ни неразрешени конфликти. Появява се нашата несигурност, ниско самочувствие, занижена самооценка, липсата на здрави граници в комуникацията със силния пол.
За да бъдем в хармония с човека до себе си, на първо място трябва да бъдем в мир със себе си.
Всеки човек има две страни – светла и тъмна. Една от важните ни житейски задачи е да опознаем и двете и да прегърнем собствената си сянка, а не да бягаме от нея. Именно по този начин можем да открием човек, с когото да градим бъдещето си.
Първите уроци по любов учим от нашите родители.
Замислете се как дори да не харесвате нещо във взаимоотношенията между майка си и баща си, всъщност копирате този сценарий в собствените си връзки. Замислете се как изборите на мъже, които правите, са провокирани от това, което сте видели/научили от родителското си семейство. И това е подсъзнанетелен механизъм, който на прима виста дори може да ви изглежда като коренно противоположен избор, но в дълбочина е същият.
За да откриеш човека, с когото да споделиш живота си, трябва да оставиш товарите от миналото. Ако влачиш на гърба си тежестта на болката от старата си връзка, трудно ще имаш очите да откриеш любовта. Ако държиш в главата си само и единствено мисълта за миналото разочарование, то вероятността отново да привлечеш такова е много голяма. Ако не си осъзнала и отработила причините в себе си за краха на предишната си връзка, вселената ще продължи да ти изпраща същия житейски урок докато не го научиш.
Важно е да изчистиш полето си от негативните нагласи, загнездили се в съзнанието ти заради разочарованията.
Ние жените оставаме свързани на енергийно ниво с всеки един мъж, който е бил част от интимния ни свят докато не „почистим“ след него. Как? С помощта на най-мощното оръжие – прошката и със силата на благодарността.
В момента, в който се научим да бъдем честни със себе си, пуснем миналото да си отиде и да му позволим да остави след себе си светлина, сърцето ни е готово за любовта. А когато сме готови, тя се появява.
Мъже има! За да откриеш човека, с когото да споделиш живота си, трябва психологическа зрялост. Нужно е да знаеш кой си и какво търсиш. Нужно е да степенуваш важните за теб неща. Добре е да си наясно докъде си ти и откъде почва другия човек. Необходимо е да си изясниш с какво НЕ можеш да направиш компромис. Важно е да познаваш собствените си ценности. Кое за теб е важно и кое не, кои са моралните ценности, на които държиш, каква е посоката, в която искаш да вървиш…
И може би най-важният въпрос е: „Какво съм готова да дам?“. Не можем вечно да изискваме, не можем все да получаваме. Любовта е взаимност. Даваш, не за да получиш, а заради собствените си нужди. И колкото повече даваш, толкова повече получаваш.
Истинската любов съществува. Истинските мъже ги има. Твоята мечта може да се материализира в реалността. Но преди това е необходимо да поработиш за нея, шлифовайки собствената си скъпоценна същност, полирайки острите си ръбове и прегръщайки авентичнтичния си Аз.
автор: Кристиана Стефанова за MamaMia
Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
снимка Canva
Вижте повече
Как родителите ни учат на любов?
През първите две години от живота ни ние сме изцяло зависими от родителите ни. Това, което получаваме или не получаваме от тях като грижа, внимание и отношение, до голяма степен определя партньорските ни взаимоотношения в зряла възраст.
Първата и най-здрава връзка в живота е тази с майката. Ако тя е грижовна, внимателна и откликваща на нуждите на детето (емоционални и физически) човек изгражда сигурна привързаност и е много вероятно да създава здрави партньорства в живота си.
Ако майката понякога е откликвала на потребностите на детето, друг път – не, ако ту е присъствала, ту е отсъствала от живота му, то ще развие амбивалента привързаност в зряла възраст. Човек все ще очаква, че партньорът ще му ще го изостави или за по-сигурно той ще си тръгва, за да не бъде отхвърлен.
Ако майката (или фигурата, която е изълнява майчината функция) е отсъствала от живота на детето, то ще израсне като един неуверен в себе си възрастен, който не вярва, че заслужава любов.
От друга страна, моделът на поведение в родителското ни семейство е първият урок по любов, който получаваме. Ако бащата е груб, неуважителен и студен към майката, то това ще е нашата представа за „нормално“. Ако взаимоотношенията между родителите ни са хармонични, топли и изпълнени с нежност, то това ще бъдат нашите очаквания за любовта.
Разбира се, няма как да променим миналото. Това, което можем да направим е да го приемем като част от нашата история, да простим на родителите си и да започнем да творим живота си наново.
Темата за прошката към родителите ни е водеща в онлайн събитието „Да простим на мама и татко“. В едночасовата мисловна практика на 23.11.2021г. ще направим мускулна релаксация, по време на която ще изпълним сърцето си с любов, ще го пречистим със силата на прошката и ще благодарим на родителите си за това, което са ни дали, защото това е било най-доброто, на което са били способни според собствените си ресурси. Ще прегрънем вътрешното си дете и ще се освободим от веригите на зависимостта от рожденното ни семейство. Повече информация ще намерите тук и на info@happinessfactory.bg
снимка Canva
Вижте повече
Защо съм сама?
Ние, жените, сме един необятен свят от енергия.
Отдавна физиците са установили, че на квантово ниво всяка една частица от Вселената трепти с определена честота. Това се отнася и за хората. Като носители на женската енергия всяка една наша клетка е изпълнена със заряд и в зависимост от вибрацията, на която работим сме щастливи или пък нещастни.
Слънцето привлича планетите посредством притегателна сила, представляваща концентрирана енергия. По този начин функционира и жената. Със своята енергия тя привлича противоположния пол, успехи, материални придобивки. Когато обаче тази енергия е разпиляна или концентрирана в миналото, няма привличане.
Често срещам прекрасни жени-привлекателни, успешни, грижовни и мили, но…сами. И тук идва логичният въпрос: „Защо?“. Защото енергията им е насочена към неправилното място, най-често назад в миналото.
Във всяка една интимна връзка, която сме имали е останала част от нашата енергия. Дори и да сме прекарали една нощ с някого, той остава в нашето енергийно поле. Мъжът черпи своята сила от жената. Независимо преди колко години сме се разделили с партньора, това продължава докато не я изчистим. Всеки мъж, който е бил част от личния ни свят остава свързан с нас и затова е важно да му кажем «сбогом» и да прекъснем връзката на ниво глава (интелектуално), сърце (емоционално) и тяло (физически).
За да изградим новото си Аз, привличащо любов, на първо място, трябва да възстановим женската си енергия, а след това трябва да прекъснем всички онези връзки от миналото, които черпят от нашата сила на привличане.
Ако в миналото ти има връзки, от които не си успяла да се освободиш; ако онзи мъж, който те нарани, все още е в мислите ти; ако онази опустощаваща любов от преди години все още тежи на сърцето ти като воденичен камък, то е време да кажеш „стоп“! Време е да оставиш всичко това зад себе си и да продължиш напред, отваряйки нова страница в живота си и откривайки се за истинската любов. Това ще направим на 5.10.2021г. в онлайн събитието „Освобождаване от минали връзки“. В продължение на час ще се отпуснем в една приятна релаксираща практика, посредством която ще се освободим от тежестта на миналото, ще простим и ще се изпълним с обич и светлина, подготвяйки почвата в сърцата си за нова любов. Записвания и повече информация на страницата на “Фабрика за щастие” във Фейсбук и на info@happinessfactory.bg
Нека започнем с есенното почистване на душата и да поготвим сърцето за любов-такава каквато то заслужава и жадува.
С обич,
Кристиана
снимка Canva
Вижте повече
Сбогом, панически атаки!
Паническите атаки са силни изблици на тревожност в отсъствието на реална опасност и често се появяват изневиделица.
Те са съпроводени с интензивни негативни усещания като гадене, сърцебиене, задух, замаяност, чувство за задушаване, тежест в гърдите, горещи или студени вълни, потене, треперене. Хората ги описват с думите „Имах чувството, че умирам“, „Мислех си, че ще полудея“.
Паник атаките са като лавина-те се появяват изведнъж, понякога и без предупреждение или външен стимул, завладяват те и те карат да интерпретираш физическия дискомфорт като опасен, дори животозастрашаващ. Никой обаче не може да умре от паник атака, защото тя е психически „хак“ на системата.
Представете си един компютър. Както си работи без проблеми, изведнъж екранът става черен и се появява съобщение „Error”. Вие сте уплашени, за секунди през главата ви минават мисли за това как компютърът се е развалил, колко скъп ще е ремонтът и как в крайна сметка ще трябва да го замените с нов. Всичко това, обаче, е във вашата глава. Единственото, което трябва да наптравите е да рестартирате и екранът отново да светне.
Това е буквално начинът, който можете да се справите с паник атаките-да рестартирате системата и да изтриете грешката, като препограмирате мозъка да мисли правилно.
Как?
Първата стъпка е да дишате. Обичайно, когато мозъкът съзре опасност, той мобилизира всичките си ресурси, праща сигнали на организма да отделя хормоните на стреса, да мобилизира тялото ни влезе в режим „бий се или бягай“. Единственото, за което той може да мисли е заплахата. Когато мозъкът мисли само за заплахата, всички останали наши годности са на пауза. Това, което трябва да направите е да започнете да дишате дълбоко и да „отвличате“ мозъка от неговата въображаема заплаха.
Как се диша дълбоко?
С т. нар. „квадратно дишане“ – вдишвате коремно 3 секунди, задържате дъха за 3 секунди и издишвате 3 секунди. След това постепенно се увеличава интервала на 4, 5, 6 секунди и успокоението няастъпва. Друг вариант е да издишате два пъти по-дълго отколкото вдишвате.
Вторият трик, с който обуздаваме мозъка е да го затрудним и накараме да „мисли“ за нещо друго. Добра идея е да започнем да броим от 1000 към 1 през 2. Например 1000, 998, 996, 994 и т.н.
Гарантирам ви, че ще усетите моментално облекчение, когато направите тези две неща.
Разбира се това са временни решения докато сте в самата паника. Не е добре да замитаме проблема под килима и затова трябва да намерим първопричината за появата й. Тук на помощ идва психологията.
Хипнотерапията дава изключителни резултати при панически атаки.
Как работи?
Посредством медитативно състояние се правят внушения и се създават нови невронни връзки, които да заменят старите „грешни“ такива. Програмираме съзнанието да мисли правилно, изтриваме програма „error”, рестартираме мозъка и живеем спокойно и пълноценно без страх от панически атаки.
Повече информация за мен и моите квалификации ще намерите тук.
Запишете си час от тук. Очаквам ви!
Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
снимка Canva
Вижте повече